Джеймс Патерсън
Криеница (100)

98.

Норма Брин дойде да ме посети веднага след вечерята. Тя бе станала един от любимите ми посетители. Бяхме горе-долу на една възраст, а и двете се бяхме издигнали от низините и се разбирахме страхотно.

— Маджи, никак не ми се иска да ти го кажа, но не харесвам песните ти — така започна онази нощ. Това бе странният начин на Норма да каже „здрасти“.

— Кучка — отвърнах й аз усмихнато. Разсмиваше ме тогава, когато никой друг не можеше. Беше ми приятелка.

— Не, ти си кучка. Не ми помагаш да си върша работата, която е — каква ирония — да ти помогна да се измъкнеш от тази зоологическа градина.

Все още се усмихвах. И двете се усмихвахме, въпреки че въпросът бе дяволски сериозен. Човек можеше да бъде дяволски сериозен толкова продължително време, всъщност цели часове, дни, месеци.

— Не ми се иска да ти го кажа — отвърнах й аз, — но не ми харесва как си вършиш работата.

— Прекалено грубо според теб, а? Прекалено нервно?

Протегнах ръце през масата и ги сложих върху нейните. Тя бе сама и достъпна, но може би заради десетината килограма в повече мнозина мъже я подминаваха. И не знаеха какво губят. Голяма грешка.

— Какво си намислила днес, мила? — попитах я тихо. Тя винаги вреше и кипеше.

— Искам да опитам да те извадя от състоянието ти на мъченица. Знаеш ли, мразя Майка Тереза. Престани да се правиш на мъченица, Маджи.

— Аз наистина съм мъченица. Точно това трябваше да правя, за да бъда обичана в нашето семейство още когато бях малка. И оттогава не мога да престана.

Норма измъкна ръката си и стисна моята силно.

— Обичам те, Маджи. Обикнах те за много кратко време, нещо нетипично за мен. Много хора те обичат. Ти си невероятно същество, обичано от страшно много хора.

Изсмях се задавено — най-черният хумор се надигна в душата ми.

— Да, всички ме обичат, с изключение на съпрузите ми.

— Може би просто си избрала едни неудачници, за да можеш да се правиш на мъченица? Както ти самата каза, може би просто не можеш да престанеш да го правиш, Маджи. Само че ти можеш, ако желаеш, да си помогнеш.

Въздъхнах дълбоко. Мисля, че знаех накъде бие Норма. Изморих се да го слушам от Бари и Нейтън, но изведнъж, когато го чух от Норма, от една жена, ми прозвуча по-различно.

— Не мога — промълвих накрая. — Добър опит, но просто не мога да го направя. Не мога да изправя Джени там.

— Можеш — настоя Норма и изведнъж се разплака. Никога досега не бе го правила, никога не сваляше изцяло защитната си маска. После и двете заридахме, хванати за ръце, изплаквайки очите си като две стари глупачки. — Говорих с Джени, Маджи. Тя каза, че двете трябва да си поговорите. Помоли да ти предам, че това било „продължение“ на Паунд Ридж и че ти си й длъжница.