Джеймс Патерсън
Криеница (84)

82.

През следващата необичайно топла за сезона сутрин прекарах един блажен час, работейки в градината зад басейна. Самото време, чувството, което създаваха слънчевите лъчи, напичащи врата ми, и физическата умора — всичко бе точно това, което ми бе препоръчал докторът. Започвах да се възстановявам.

Трябваше ми време да премисля нещата в необходимата последователност. Все по-влошаващите се отношения между мен и Уил. Проблемите на Джени в училище. Собствения ми провал в Сан Франциско. Прекалено много неща, за да се справя с тях наведнъж. Страхувах се, че не се ориентирам много добре в ситуацията.

Изведнъж зад дърветата отвъд басейна се чу гърмеж.

Моментално спрях да копая, спрях да мисля, спрях да дишам и се вслушах страшно съсредоточено. И уплашено.

Втори гърмеж се чу зад плътната стена от вечнозелени дървета. Те скриваха от погледа ми околността.

Изстрели? Господи!

Вече бях на крака и тичах с пълна скорост към плътната стена от дървета. В гърлото ми бе заседнал писък.

О, боже… какво се е случило?

Какво се е случило този път?

Хвърлих се сред дърветата и тръгнах по посока на изстрелите. Сърцето ми биеше лудо, а гърдите ме боляха от тичането.

Движеше ме само инстинктът ми; дори не мислех да викам за помощ. А и кого бих могла да повикам?

Изстрели? Близо до къщата ми? Как можеше да се случи това?

Глезените ми бяха издрани и охлузени от камъните. Изстрелите престанаха и настана страшна тишина. Най-после стигнах до една полянка. И спрях да тичам.

Уил стоеше там. Уил държеше пушка в ръката си.

Той се обърна при звука на стъпките ми. Погледна ме така, сякаш мястото ми не бе там.

— Какво правиш? — успях най-после да проговоря.

— Упражнявам се по мишени — отвърна той. Посочи към редица от бирени и содени кутийки, наредени на един паднал ствол. — Искаш ли да опиташ, Маджи?

Той ме дари с най-добрата си Норт-Даунингова усмивка.

— Ставам все по-добър. Изглежда, ми идва отвътре. Страхотна координация между ръката и окото.

И Филип имаше пушка. Трябваше да я използвам, за да го убия. Спомням си тъмната кръв, която бликаше от устата му, видях ужаса в очите му, чух изненаданото му ахване, когато фаталният куршум го улучи.

— Веднага я махай! — изкрещях аз. — Нея искам близо до къщата ми. Отърви се от тази пушка!

Уил ме погледна студено, но после се засмя:

— Нашата къща. Но решението е твое, Маджи. Ако това те притеснява, ще я махна. Ако нямаш доверие сама на себе си, когато се намираш близо до пушки, мога да те разбера.