Джеймс Патерсън
Криеница (117)

115.

Огледах познатата уютна всекидневна у дома и не можах да се въздържа да не засияя от щастие. Щях почти да се засмея на глас. Това е то!

Най-хубавото нещо. И най-важното в момента. Празненството!

Към десетина момченца и момиченца — приятелчета на Али от детската градина — бяха дошли на гости за петия му рожден ден. Никой не бе отказал поканата, а това означаваше много за мен и най-вече, разбира се, за Али.

Цялото празненство бе организирано като типично детско парти. Двете с Джени бяхме планирали всичко абсолютно педантично. Игри и смешни шапчици, торта за рожденика, подарък за всяко дете и много подаръци за Али, момчето чудо.

Всичко вървеше чудесно. Бари и Норма се бяха отбили да помогнат. До момента се забавлявахме великолепно и се заливахме от смях, като имахме само една малка катастрофа без пролята сълза.

Най-накрая Али дойде при мен. Помоли ме да се сниша до неговото ниво и ръст.

Застанах на колене, така че се погледнахме очи в очи. И както правеше почти винаги, той започна да усуква кичур от косата ми на пръста си.

— Знаеш ли какво, мамо? — попита той, а очите му светеха като звездички. — Знаеш ли?

— Какво? Ти ми кажи. Тортата е прекалено голяма, за да я изядеш сам ли? Добре тогава, раздели я с приятелите си.

Али се разсмя. Разбираше всичките ми шеги. Както и аз — неговите.

— Не, само исках да ти кажа най-важното нещо, мамо. Най-важното е, че ти си си у дома.

Това бе най-щастливото парти, най-хубавият миг в живота ми и изведнъж се разплаках, чувствайки се безкрайно доволна, че мога да присъствам на рождения ден на сина си.

— Знаех си, че някой скоро ще се разплаче — казах на Али.

Той ме прегърна и ме целуна по двете страни, за да избърше сълзите ми. Но аз вече се чувствах много по-добре.