Джеймс Патерсън
Криеница (87)

85.

Това бе денят! О, Исусе Христе, Уил!

Не го застрелвай. Не го прави. Недей, Маджи! — крещеше оглушително някакъв глас в главата ми.

Джени бе на леглото, облечена в късата си бяла пижама. Дългите й голи крака бяха открити. Очите й бяха затворени, а дишането й — нормално. На нощното шкафче имаше полупразна чаша с мляко.

Попих и най-дребните подробности, все още без да проумявам нищо.

Нещо лошо се е случило. Нещо лошо се е случило.

Уил стоеше до долния край на леглото й. Облечен бе с тениска и къси панталони в цвят каки. Нима така бе ходил на бизнессреща в Ню Йорк? Изглеждаше прекалено всекидневно облечен, за да се е появил така. Какво правеше Уил в стаята на Джени?

— Маджи! — промълви студено той. Правеше се отново на филмова звезда. — Помислих, че си заспала. Опитваше се да ме заблудиш ли?

Сърцето ми биеше толкова силно, че едва си поемах дъх.

— Какво правиш тук? — задъхано попитах аз. — Какво става?

Джени се изправи изведнъж и потри очи. Изглеждаше стресната.

— Мамо? Уил? Какво има? Какво става? Това пушка ли е? Мамо?

Уил се усмихна при тази ужасяваща сцена. Това бе най-страховитата и злобна усмивка, която някога съм виждала. Не познавах човека, когото виждах пред себе си. Какво правеше той в спалнята на Джени? Мисля, че ми ставаше все по-ясно.

— Двамата с Джени точно щяхме да се позабавляваме малко — каза той. — Искаш ли да се присъединиш към нас в леглото? Да направим тройка?

Да направим тройка? Прекалено бях уплашена и стъписана, за да му отговоря. За миг се почувствах парализирана. Сърцето ми препускаше лудо. Мозъкът ми сякаш щеше да избухне. Уил и Джени? О, господи, не!

Вдигнах пушката и я насочих към Уил. Не ме интересуваха последиците.

Въпреки това не можех да натисна спусъка. Не можех да го направя. Не можех.

— Махай се от тази къща и кракът ти повече да не е стъпил в нея — казах му твърдо.

Уил притича покрай мен и със страхотна скорост се втурна надолу по коридора. По шума съдех, че взима стъпалата по две наведнъж. Кикотеше се остро и неприятно — като във филм на ужасите.

Тръгнах след него, тежката пушка ме спъваше. Не исках да стрелям по него, а само да се уверя, че си е тръгнал, и то завинаги. Че е изчезнал от живота на всички ни.

Той излезе през входната врата, а след него и аз. В началото не виждах почти нищо, с изключение на очертанията на дърветата, но чух стъпките му да се отдалечават към задната страна на къщата.

Залитнах напред. Ударих коляното си и едва успях да се задържа с една ръка.

Изведнъж повече не чувах стъпките му.

Изправих се. Заслушах се така напрегнато, както никога досега.

Бях уплашена до смърт. Сигурно бях изпаднала в шок. Цялата бях изстинала. Бях леденостудена. Не можех да забравя сцената с Уил до леглото на Джени. И погледа в очите й.

Стана прекалено тихо. Не чувах Уил, нито го виждах. Какво правеше там?

Луната се скри зад облаците. Стана тъмно като в гроб. Не можех повече да стоя отвън. Трябваше да се върна вътре вкъщи.

Може би просто ме бе изиграл. И се е върнал отново при Джени. Не знаех какво да правя.

Стоях разколебана, присвивах очи и се оглеждах наоколо, опитвайки се да пробия с поглед тъмнината. Спомних си как се свивах под верандата на къщата ни до Уест Пойнт. Кошмарът ми отново се повтаряше.

Тишина.

Тъмнина.

Студ. Отново треперех цялата.

— Ах, ти, тъпа любопитна кучко! Предаде ме!

С разярен вик Уил ме нападна отзад. Силните му ръце се вкопчиха в гърлото ми. Мъчех се да се освободя от задушаващите ме пръсти. Той ме удари косо, но силно в лицето. Паднах на колене. Опитах се да се изправя. Не можех. Дори не чувствах земята под краката си.

Уил вдигна крака си. Ритна ме с все сила и сигурно ми счупи ребро, а може би и няколко. Болката бе невъобразимо остра. Ужасът, който изпитах в онзи миг, бе невероятен.

Паднах безсилно на твърдата студена земя.

Пушката изгърмя силно, много по-силно от писъците ми, по-силно от гръмотевица. Свих се на кълбо, а после всичко се покри с черна пелена и паднах в безсъзнание на студените мокри листа.