Джеймс Патерсън
Криеница (86)

84.

Уил не се прибра у дома в четири следобед.

Все още не си бе дошъл в седем и половина, когато седнахме да вечеряме.

Нито пък в десет, когато се качихме горе, за да се приготвяме за лягане. Не беше се обадил, за да каже, че ще закъснее или че изобщо няма да се прибере.

Легнах си и загасих лампите, но очите ми останаха широко отворени. Обвинявах себе си, а знаех, че не трябва. Уил се бе държал толкова невероятно романтично и мило в началото на връзката ни, а после просто бе прекратил играта. Напълно и изцяло.

Питах се дали няма любовна връзка в момента и дали не са повече от една. Предполагах, че изобщо не трябва да обръщам внимание на това, но не можех.

Не знам как съм успяла най-после да заспя, но все пак се бях унесла.

— По дяволите! Трижди проклети дяволи! — чух изведнъж.

Ругатните на Уил ме събудиха. Той бе вътре в спалнята. Беше се върнал вкъщи.

Видях го, че стои близо до вратата и разглежда пръста на крака си. Беше се спънал в тъмното. Е, много добре. Получил си е това, което заслужава.

Вратата на спалнята бе открехната и лампата от коридора очертаваше силуета му. Лицето му оставаше в сянка.

Той се обърна, за да ме погледне, но аз се престорих на заспала. Дори спрях да дишам. После го чух да се измъква от стаята.

Той дръпна вратата рязко след себе си, така че се тресна силно. Продължаваше с глупавите си игри ли? Проклет да е!

Погледнах към луминесцентните цифри на часовника — дванайсет и четирийсет и пет.

Къде е бил досега? Може би трябваше да стана и да поговоря с него сега, докато децата спят.

Станах, отидох до прозореца и погледнах навън. Долу видях Уил. Какво ли правеше? Накъде бе тръгнал?

Сложих си халата и излязох от спалнята. Коридорът бе тъмен. Докато е излизал, Уил е загасил нощното осветление, което държахме винаги включено заради Али.

Забързах надолу по стълбите.

Осветлението във всекидневната и в кабинета бе изгасено. Нищо не се чуваше, нито помръдваше.

Нещо не ми харесваше! Защо бяха изключени всички лампи?

Какво възнамеряваше да прави?

Стаите на долния етаж също бяха тъмни и тихи. В кухнята нямаше никой, нито в стаята на госпожа Лийч. Сетих се, че в петък вечер тя почиваше.

Върнах се към стълбите и погледнах нагоре. Нищо не се виждаше. Дали Уил се бе върнал обратно в къщата?

Започнах отново да се качвам по стълбите.

На половината път нагоре видях нещо, облегнато на стената. Сърцето ми направо спря. А краката ми се подкосиха.

Там стоеше пушката! Най-после я бях намерила. В средата на стълбите, където Уил я бе оставил!

Сърцето ми биеше лудо. Обърках се и ме обхвана страшна паника. Просто не можех да разбера нищо.

Какво става тук?

Беше ли се качил по стълбите отново? Какво мислеше да прави с пушката? Откъде се бе появила тя?

Започнах да тичам нагоре по стълбите. Стигнах до горе и спрях. В дъното на коридора видях под една врата да се процежда светлина.

Стаята на Джени. Само преди няколко минути там не светеше лампа.

Изведнъж ме обхвана ужасен страх, че Уил е вътре. Той взима децата, помислих си аз.

Изтичах да взема пушката и се върнах обратно. Поне пушката бе в моите ръце, а не в тези на Уил.

Нима бе решил да ни избие всичките? Мъжете с проблеми понякога правят такива неща. Нямаше да е за първи път, нали?

Спомних си миналото. И Филип!

Забързах по коридора и отворих рязко вратата на стаята на Джени. Пушката бе готова или поне така си мислех. Всъщност не знаех кой знае колко за пушките. По-скоро не знаех почти нищо.

Това, което видях вътре в спалнята, направо ме подлуди.