Джеймс Патерсън
Криеница (79)

77.

Той ми посегна.

Той ме удари.

Това не може да съм аз.

Думите от собствената ми песен се въртяха в главата ми. Гледах разсеяно през продълговатия прозорец на самолета и плъзгах поглед по купчина снежнобели облаци. До мен Али спеше, а рошавата му глава се гушеше в скута ми. От другата страна на пътеката Джени слушаше нещо със слушалките си за самолет.

И двамата бяха много щастливи, че идват с мен. Нямаха никаква представа за неприятностите ми с Уил. Концертът съвпадаше с ваканцията на Джени. Али винаги искаше да бъде до мен и обикновено беше. Тримата бяхме толкова близки помежду си, че измислихме акронима^[1] ДЖАМ. Джени, Али, Маджи. Никога не го променихме, за да включим в него и Уил.

Когато слязохме от самолета, ни отрупаха с обичайните поздрави и приветствия от напълно непознати хора. Някои се опитваха да получат автограф, като почти ни прегазиха с настойчивостта си; други се протягаха, за да ме докоснат, сякаш само контактът с мен щеше да им прехвърли по някакъв начин и на тях слава.

Слава!

Само ако знаеха какво наистина означава да си известен… да те наблюдават непрекъснато толкова много очи.

В хотела „Четирите сезона“ ме очакваше факс от Уил:

Успех, моя пойна птичко!

Прости прегрешенията на твоя Уил!

Моля те, прости ми!

Ела си по-скоро у дома с децата!

Обичам те — винаги съм те обичал и винаги ще те обичам!

Смачках хартията.

Винаги, Уил, наистина.