Джеймс Патерсън
Криеница (29)

27.

Когато Джени навърши тринайсет и почти стана време да учи в гимназия, купих красива къща на Грийнбрайър Роуд в Бедфорд, Ню Йорк. Вече бе дошло време двете да имаме истински дом. И което бе много по-важно, исках Джени да учи в добро училище.

Исках стабилност и спокойна среда и за Джени, и за самата мен. Заедно избрахме къщата. И двете я харесвахме, както обичахме и обширните земи наоколо, и град Бедфорд. Най-после отново имахме дом.

Вече ми се носеше славата на изключително придирчива, що се отнася до концерти и пътувания. Мисля, че бях поставила най-важните неща на първо място, както и че вече бях доста уравновесена. Никога не съм искала да се мисля за голяма звезда или да живея като такава. Бях се заклела да не отглеждам Джени по този начин.

Годините, прекарани с Филип, ме бяха накарали да не смея да се надявам на нещо повече от мир и задоволство в живота си. Не е толкова лошо, продължавах да се самоубеждавам.

В Бедфорд имаше чудесно училище за Джени, бяхме на по-малко от час до центъра, можех да се усамотя напълно, когато имах нужда от това, или пък да се правя на общителна, ако исках. Градът изглеждаше идеален за нас, тих и търпелив, най-подходящото място да се унищожат последните следи от едно все още болезнено минало.

Джени кръсти къщата ни Шангри-ла-ла-ла. Но това не се изричаше, а се пееше. Гласът й бе хубав, а чувството й за хумор — много добро.

Повечето нощи в къщата ни бяха благословено спокойни. Тишината бе нарушавана само от чуруликането на птичките, случайно разлаяло се куче или понякога от звуците на музика, когато някоя кола с младежи минеше наблизо. Кръстосващите наоколо автомобили ми напомняха за детството в Нюбърг, който бе само на петдесет километра на север.

Една вечер през април се стреснах от чукане по входната врата. Не очаквах никого. Доколкото знаех, нямах никакви неприятности с полицията. Джени си бе в стаята и пишеше домашните си, а освен това се надявах, че бе прекалено млада за някой нахакан приятел.

По принцип се стараех да пазя местожителството си в тайна, така че бе почти сигурно, че натрапникът не бе нито почитател, нито съперник. Може би някой бе объркал къщата? Вероятно се бе случило точно това.

Отидох до вратата с любопитство, но и с малко притеснение. През шпионката видях някакъв мъж с разкривено от увеличителната леща тяло. Костюмът му бе измачкан, но доста скъп, вратовръзката му бе изкривена на една страна, косата — разрошена, а лицето — силно зачервено. Реших, че е достатъчно безобиден и отворих вратата.

— Госпожа Брадфорд? — попита той раздразнено.

— Да. С какво мога да ви помогна? И откъде знаете името ми?

— На пощенската ви кутия пише Брадфорд. Досетих се.

— На вратата има звънец. Защо не го използвахте, вместо да чукате по вратата?

— Наистина ли има? — Той изглеждаше искрено изненадан. — Предполагам, че съм бил толкова ядосан, че изобщо не съм забелязал. Съжалявам.

Гневът му очевидно вече се изпаряваше. Очевидно не бе опасен. Поканих го вътре.

— Какво се е случило?

Той ме последва през фоайето до хола.

— Ако строях хотели, както „Дженеръл Мотърс“ правят коли, щяха да ме разпънат на кръст. И все пак тези мръсници…

Аха. Това обясняваше всичко.

— Значи нещо се е случило с колата ви?

— Чисто нов мерцедес с гюрук. Не съм изминал и хиляда километра на тази безполезна раздрънкана таратайка. И ето ме тук — изтощен, наработил се и щастлив от успешното измъкване от магистралата, когато този кучи син угасна. Искам да кажа, наистина угасна. Без никакво предупреждение, дори без предсмъртно задавяне. Просто ми каза: „Върви по дяволите, Пат“ — и свърши. А имам ли телефон в колата си? Разбира се, че не. Ако имах, щях да го използвам, но когато карам, обичам да си мисля за разни неща и да се наслаждавам на благословения мир. Единствената разумна причина за телефон е, в случай че колата се развали, а нима един чисто нов мерцедес за осемдесет хиляди долара ще ви причини каквито и да било неприятности? Не, няма начин. Ха! — Изведнъж той спря и се засмя. Усмивката му ми напомняше страшно много тази на Пол Нюман. — Така че мога ли да използвам телефона ви? Аз съм може би единственият ирландски католик, който е член на ААА^[1], а не на АА^[2].

— Няма проблеми — отвърнах, прикривайки усмивката си. Той бе забавен, а хуморът му — заразителен, поне тази нощ. — Телефонът е в кабинета. Какво правите в Грийнбрайър по това време на нощта?

— Аз живея в Грийнбрайър. На около пет километра по-нататък. Сигурно сте минавали покрай къщата ми поне хиляда пъти, докато отивате в града. Името ми е О’Мали. Къщата е онази — прекалено голямата в стил „крал Джордж“. Живея в нея, за да впечатлявам приятелите си.

Виждала бях къщата, или по-точно казано — имението. То бе едно от най-големите в Грийнбрайър.

— Казахте хотели. Тогава сигурно сте…

— Патрик О’Мали. Сега строя един на Парк авеню. „Корнелия“. Харесва ли ви името? Кажете „да“ и вие ще сте първият му гост.

Този път не можах да не се разсмея:

— Да. Ще трябва да ви заведа до телефона. Искате ли нещо за пийване, господин О’Мали?

Той кимна:

— Много сте любезна и отзивчива. Скоч, ако имате. Чист.

Заведох го до кабинета, а после отидох до кухнята, за да приготвя питието. Имаше нещо в излъчването на този богат-беден напорист мъж, който ми направи впечатление на много забавен. Изражението на лицето му бе като на артистите от класическите черно-бели комедии без звук. Имаше качества на звезда.

Не допускам кой знае колко посетители, освен свързаните с музикалния бизнес, в безопасния си, удобен и затворен свят. Започвах да ставам толкова добра в преструвките, че ми хареса.

Сипах един скоч и се върнах в кабинета, почуквайки тихо, преди да вляза. Пристъпих напред, а после спрях и започнах да се смея високо. Не успях да се овладея.

Патрик О’Мали бе смъкнал намачканото си сако и го бе метнал внимателно на гърба на стола. Свалил бе черните си обувки и ги бе поставил под сакото.

Беше се изпънал в цял ръст на стария ми шарен диван и бе потънал в сън.