Джеймс Патерсън
Криеница (74)

72.

Той потъваше. Надолу, надолу, надолу. Водата бе хладна и тъмна. В края на краищата не беше толкова зле да се удавиш.

Започна рано вечерта като Уил Шепърд в кръчмата „Червения лъв“ в Гринуич Вилидж. Като Шепърд изпи седем чисти скоча; като Шепърд играеше пред публика от пияни почитатели най-голямата си победа с екипа на „Манчестър Юнайтед“.

Докато поръчваше питиета на всички в кръчмата, публиката бе с него и следеше всяка негова дума.

— Уил, Уил — започна да скандира един от тях. Англичанин. Сигурно бе истински почитател.

— Русокосата стрела! — отвърна му Уил, а думите му бяха пълни с ирония, която никой от тях, изглежда, не разбираше.

— Русокосият задник — извика друг глас от дъното на кръчмарската тълпа.

Уил спря в средата на историята си. Беше някакъв пънкар с черно кожено яке и черни дънки, който се правеше на голям мъж. Той погледна нахалника, като си мислеше: „Европейски боклук, хайде, давай“.

Пънкарят си проправи път през тълпата. С него вървяха двама приятели. Уил видя татуировките на ръцете им — соколи и орли.

— Миризлив задник — повтори пънкарят, като застана точно пред Уил, а зяпачите се дръпнаха настрани. Говореше с немски акцент.

— Педераст! — допълни един от приятелите му. — Британска подлога. — Определено бяха немци.

Гняв, който от дни търсеше отдушник, за да избухне, сега изригна от устата на Уил. Изсипа се порой от псувни.

Пънкарят, когото бе нарекъл европейски боклук, пристъпи напред и махна с ръка на Уил.

— Ела ме хвани, задник! — предизвика го той. — Ела ме хвани, бивше величие.

Откъде измъкна веригата, която държеше, Уил не можеше да си представи. Но сега вече наистина нямаше значение. Вече бе нападнал германеца.

Русокосата стрела удряше заслепено. Искаше битка, така че каквато и да е битка щеше да свърши работа.

Измъкна се от „Червения лъв“ само с няколко порязвания и синини. Нищо сериозно. Нищо фатално.

Спомни си, че се очакваше да присъства на някаква филмова прожекция. Е, мътните я взели. Това все пак бе доста по-добър психологически трилър.

Сетне последва поредица от бели експлозии в сенките на един изоставен склад точно на края на улица „Хъдсън“. Една банда го налагаше, но и той не знаеше защо. Дали не е за нещо, което съм казал, момчета? Чувстваше само силната болка от ритниците им — в главата, в корема и слабините, в ребрата — и безкрайната агония, с която всеки тежък удар разтърсваше главата му. Наказанието ми, помисли си той, докато падаше на паважа.

Честно и справедливо наказание за престъпленията му, за греховете му, за целия му живот.

Ръцете и краката му бяха завързани. Не можеше да помръдне и пръст. Лицето му бе притиснато в мръсотията на тротоара. От носа му течеше кръв. После краката му бяха вдигнати от земята като месо на кука.

И тогава наистина го смазаха. Беше мачкан, ритан, блъскан, докато не почувства, че няма ни една здрава кост в тялото си. Странно, но той приветства физическата болка. От нея поне можеше да съди, че все още е жив, нали?

Изведнъж сякаш изгуби контрол над целия си живот. Яркочервена кръв заля всичко. Уил почувства как пада, как лети напред в някаква черна дупка.

Оставиха го да умре на нюйоркските улици, а?

В края на краищата не беше толкова зле.

Просто вървеше по стъпките на баща си. Винаги бе знаел, че всичко ще свърши по този начин.

Уил Шепърд намерен мъртъв на улицата.

Странно. Необичайно. Последната му мисъл, последната представа пред очите му бе на онова куче, което бе убил като дете. Той го бе обичал.