Джеймс Патерсън
Криеница (109)

107.

Виновна.

Виновна.

Думата звънеше в главата ми като религиозно песнопение. Не, по-скоро като погребална песен. Виновна. Ще полудея в затвора. Вече и без това съм наполовина полудяла.

Норма и Бари дойдоха да ме видят веднага щом ме върнаха от съда. И двамата бяха тайнствено засмени. Не се притеснявай, казаха ми те. Щели да започнат обжалване веднага към по-висш съд. Всичко щяло да е наред.

Как би могло? Живот в затвора не може да бъде „наред“. Повярвайте ми.

Знам, че ще има обжалване и че съдбата ми няма да се реши в продължение на месеци, а може би и години. И все пак шансовете за промяна на присъдата са много малки, без значение какво ми говорят. Шансовете ми са минимални.

Така че защо Норма бе толкова весела и изпълнена с надежди? Защо Бари ме караше толкова упорито да си спомня какво точно се бе случило през нощта, в която бях застреляла Уил, когато и без това премислях безброй пъти онези мигове? Един нормален отговор: искаха да се опитат да отвлекат съзнанието ми от това, което току-що се бе случило.

Виновна.

Аленото У все още бе гравирано на гърдите ми.

Предполагам, че всъщност никога не съм очаквала да се случи това. Надявала се бях, че накрая ще ме освободят. Но просто не стана така.

Виновна.