Джеймс Патерсън
Криеница (69)

67.

Присъединихме се отново към Уил, когато стигнахме до „Зигфилд“. Минахме през прожекторите, крещящите тълпи, репортерите, чиновниците от студиото и се настанихме на почетните места.

Нито Джени, нито аз бяхме присъствали на световна премиера. Всъщност бе много забавно. Всички изглеждаха толкова не на място със смокингите, тъмните костюми и вечерните си рокли. Бяха дошли, облечени така, само за да гледат един филм.

След около петнайсет минути се появиха надписите. УИЛ ШЕПЪРД. Ето го и името му, голямо колкото това на Сюзън Пурсел. Още преди да се изпише заглавието, тълпата започна да аплодира. Тогава чух как Уил изсумтя. Не знам от страх или от удоволствие.

Филмът започна и аз се почувствах завладяна от великолепните кадри на Американския запад. Нестор Керести бе усетил красота на пейзажа, каквато не бях забелязвала, и бе придал живот на екрана.

Уил помогна на жребчето да се роди, отнесе го на младата си съпруга (тя изглежда по-скоро на трийсет, отколкото на деветнайсет, забелязах със задоволство) и произнесе онази реплика, от която се боеше толкова много.

Публиката мълчеше. Никой не се изкикоти. Уил най-после се отпусна на седалката до мен. Джени му показа окуражително вдигнати палци.

— Видя ли? — прошепна тя. — Нали ти казах.

Филмът продължи малко повече от два часа. Действието бе динамично, сантиментално, попретрупано и романтично. Открих, че ми харесва, докато Норт не отиде до Ели във ваната и не започна да я мие.

Начинът, по който Уил я гледаше, бе същият, по който гледаше мен, когато правехме любов. Не ми изглеждаше да играе роля; в очите му гореше страст и похот. Ръката му изчезна под пяната, но усетих само от начина, по който се движеше, какво правеше в действителност.

Сърцето ми се сви. Изведнъж не можех да си поема дъх. Прилепих се плътно към мястото си.

Спали са заедно, констатирах аз и цялото тяло ме заболя. Спомних си слуховете в пресата и категоричното отричане на Уил. Били са любовници и извън сцената, нали? О, Боже, моля те, дано не е вярно.

Тогава погледнах към Уил. Той наблюдаваше екрана напрегнато, с полуотворена уста — преживяваше всичко отново!

Когато безкрайната любовна сцена най-после приключи, Уил се наведе и ме целуна нежно по бузата.

— Аз само се преструвах, Маджи — прошепна той. — Знам какво си мислиш, но грешиш. Може би аз наистина ставам за актьор.

Въздъхнах и си поех дълбоко въздух, а после започнах да се чувствам малко по-добре. Да, може би Уил наистина ставаше за актьор.