Джеймс Патерсън
Криеница (32)

30.

Една вечер, може би след седмица или малко повече, вечеряхме двете с Джени. Някъде към осем я закарах до приятелката й Мили, където щеше да преспи. А после тръгнах към дома на Патрик, за да хапна и с него.

Патрик бе освободил „главния си готвач и мияч на бутилки“ тази вечер. Каза, че искал лично той да ми окаже честта да приготви печени омари с подлучено масло, дебело нарязани и хрупкави пържени картофи и сочна царевица. Съвсем обикновено, утоляващо глада угощение.

След вечеря се поразходихме из градината до няколко ябълкови дървета в най-отдалечения край на имението. Там Патрик ме прегърна и ме целуна леко по косата.

— Миришеш на портокалови цветчета. Как го правиш?

— По-скоро мириша на „Стига толкова сълзи“ на „Джонсън и Джонсън“.

— Каквото ще да е. Ухаеш чудесно. — После целуна и страните ми, челото, носа, брадичката ми. Целуна устните ми, а след това почувствах езика му да докосва моя.

Дръпнах се назад. И преди се бяхме целували, въпреки че никога не бях почувствала страстта му: винаги се дръпвах навреме. Но тази вечер всичко бе различно. Той се целува просто прекрасно, помислих си. Направо почувствах сърцето му и това ми хареса.

С него се усещах в безопасност. Нощният вятър тихо шептеше в клоните на дърветата. Той ме целуна отново и този път усетих, че му отвръщам.

Не мога да се затварям повече в себе си. Не мога да прекарам целия си живот в страх, дори и да се страхувам.

— Хайде да влезем вътре — каза Патрик. — Веднъж спах в твоята къща. В кабинета, и то без разрешението ти, както непрекъснато ми напомняш. Ще спиш ли в моя дом тази нощ?

Притиснах се към него и се усмихнах. Поне веднъж се радвах заради преспиването на Джени при приятелки.

— Надявам се, че няма да ме сложиш в кабинета.

Почувствах как мъжествеността му нарасна, притисната до мен.

— Не — прошепна той. — Ела с мен. Моля те! Довери ми се.

Нежеланието ми трябва да е било по-силно, отколкото си представях, щом и той го бе усетил. Да му се доверя. О, как ми се искаше! И все пак, когато се обърнахме към къщата, виждах пред себе си лицето на Филип, чувствах заплахата, която излъчваше. Потреперах неволно. Проклет да е! Трябваше да изгорим на пепел костите му.

— Не е толкова наложително да го направим сега — тихо каза Патрик, отгатвайки страха ми. — Не знам всичко, което ти се е случило в миналото, но можем да почакаме. Ти си първата жена, която има някакво значение за мен от доста време насам. Но искам и двамата да го желаем еднакво силно.

Той наистина бе най-милият и нежен мъж, когото познавах. Имах му доверие.

— Искам да го направим — отвърнах със свито гърло и настръхнала кожа. — Наистина искам, Патрик. Хайде да влезем.