Джеймс Патерсън
Криеница (103)

101.

Погледнах Джени, когато влезе в стаята за посещения, и ми се приплака. Но нямаше да го направя. Трябваше да бъда силна сега и за двете ни. Трябваше да изслушам Джени.

Въпреки това не можех да откъсна очи от нея. Винаги съм я обичала повече, отколкото ме е било грижа за себе си. Хората казваха, че си приличаме, само че в Джени не виждах повечето от моите грешки и слабости. Ние наистина си приличахме. Джени сега бе висока почти метър и седемдесет. Русата й коса бе дълга почти колкото моята. Имахме и еднакви очи.

Обичам те, помислих си аз, когато тя седна от другата страна на масата срещу мен. Мразех проклетата маса, която ни разделяше в момента. Исках да прегърна Джени и тя да ме прегърне. Никога не съм го искала толкова много, колкото в този миг.

Изведнъж тя се усмихна. Типично за нея.

— Имам съобщение от Норма. Тя каза, че има доказателство, че Майка Тереза е пълен боклук. Че всъщност била актриса от Вегас, захванала се с бизнеса заради парите.

Засмях се гласно на шегата.

— Норма се опитва да ти помогне, мамо. — Джени се наведе през масата и го каза с възможно най-зрелия си тон.

— Знам това, Джен. Как си?

Джени подбели смешно очи.

— Вярваш или не, но аз съм добре. Не се чувствам великолепно, но съм добре. — Тя ми изпрати две въздушни целувки. — Тези са от Али. Всъщност той ти изпрати поне стотина.

— Спомня ли си все още коя съм?

Тя отново подбели очи.

— Караме го да гледа касети с концертите ти, за да не те забрави. Четем му писмата и му показваме твои снимки. Дошла съм, за да поговорим за нещо друго. И ще говорим, скъпа мамо.

— Разбирам — казах на Джени. — Уважавам желанието ти.

— Е, това е добро начало. Сега мисля, че искаш да ми зададеш някои въпроси, защото определено имаш някакви предположения в главата си, но не съм сигурна какви точно са те. Така че ще приложим метода на Сократ.

Усмихнах се.

— Дори няма да те питам за оценките ти.

— Най-високите в класа. Да се придържаме към въпроса. Продължавай.

Това бе най-трудният момент, най-лошото нещо, което трябваше да преживея. Да, наистина имах някои предположения в главата си. Но не, не бях готова да говоря за тях. И може би никога нямаше да бъда.

— Мисля, че можем да започнем от нощта на… на смъртта на Уил — започнах тихо.

— Това е много добро начало — от края.

— Видях Уил в стаята ти. Какво правеше той там, Джени?

— Дойде да ми каже лека нощ.

В думите на Джени имаше толкова неподправена искреност, че аз направо зяпнах.

— И това е всичко? Джени, не трябва да ме лъжеш — нито за да защитиш Уил, нито за да щадиш чувствата ми. Договорихме ли се за това?

— Разбира се. Това са правилата на играта. Договорихме се. А сега, хайде да играем.

— Ти ми казваш истината и аз правя същото. Всичко, което искаш да знаеш. За смъртта на Уил.

Джени продължи да ме гледа право в очите.

— Наистина имам въпроси.

— Първо аз, а после ти, съгласна ли си?

Тя кимна:

— Да. Няма проблеми.

Не знаех как да подхвана следващия си въпрос. Започнах от нещо очевидно:

— Уил често ли идваше в стаята ти, за да ти пожелае лека нощ?

— Понякога. Носеше ми топло мляко. Казваше, че леля му някога му носила чай, когато бил в Англия като дете.

Споменаването на лелята на Уил ме стресна, въпреки че Джени не би могла да знае защо. Поех си дълбоко въздух. Не знаех дали мога да издържа повече. Затворът не бе място, където да се води такъв разговор с Джени.

Тя се протегна към ръката ми.

— Може ли да се опитам да улесня нещата… и за двете ни?

— Ако мислиш, че можеш — прошепнах. Почти не ми бе останал глас. Чувствах се празна, куха отвътре. Сякаш не бях тук. Не бях истинска.

— Уил бе много сложна личност. Ти вече знаеш това. Мисля, че с една част от себе си той всъщност искаше да бъде добър баща. Идваше понякога в стаята ми да си поговорим, просто да побъбрим. Мисля, че искаше да си докаже, че може да бъде там и просто да си бъбри. Разказваше ми много за детството си. И бе добър слушател. Понякога.

— Да, понякога — спомних си.

— Толкова си падах по него, мамо. Мислех го за красив като бог, като Ралф Финис или Мел Гибсън. Мислех за него непрекъснато.

— Но нищо не се е случило?

— Знам, че ти каза обратното, че сме го направили — бях там и го чух — но никога нищо не се е случвало, мамо. Не трябва да ме защитаваш. Моля те, повярвай ми, нищо не се е случило.

Вдигнах ръце към лицето на Джени. Исках да бъда още по-близо до нея, но това бе най-доброто, което можехме да направим в това ужасно място.

— Нека да свидетелствам за теб, мамо. Моля те, моля те, позволи ми да го направя за теб! Трябва да ти помогна, поне този път. Мисля, че мога. Нищо не се е случило между Уил и мен. Не трябва да ме защитаваш.