Джеймс Патерсън
Криеница (116)

114.

Пето авеню. Великден. Ню Йорк Сити. Чудесно! Тъкмо мястото, на което човек трябва да бъде, нали?

Най-красивите жени на света бяха по улиците. Наконтени, наперени и надъхани да пазаруват.

И всяка от тях изключително подходяща за чукане, мислеше си Уил. Всяка би могла да бъде моя. Някои неща никога не се променят. А просто стават все по-добри.

Той вървеше между тях, без да бърза, подранил за срещата си. Облечен бе в пясъчножълти панталони и син блейзър. Боядисаната му в черно коса бе подстригана късо и бе старателно сресана.

Черната стрела, помисли си той и се усмихна леко.

Някои от жените определено го зяпаха — можеха да го правят колкото си искат, каза си той. Не бе изгубил нищо, що се отнася до външния вид. Ако можеше така да се каже, сега изглеждаше дори още по-добре. Тъмен и тайнствен, така ли е? Точно както повечето жени си представят въображаемите любовници.

На Петдесет и девета улица той зави на изток към парка, а после на север по Шейсет и втора, където изчезна в една жълтеникавокафява сграда в стил деко на ъгъла. Купи си ментови бонбони от будката за вестници на партера и се огледа в огледалото.

Добре оформена, боядисана в черно брадичка, сини очи (контактните лещи бяха добро хрумване, направо отлично), стилна вратовръзка от „Либърти Лондон“ и спретнат блейзър. Точно както трябваше да изглежда за предстояща важна среща.

После Уил взе асансьора до дванайсетия етаж и намери офиса, който търсеше: Маршал и Маршал, адвокати.

Отвори тъмната дъбова врата. Срещу него веднага се откри стена от прозорци с гледка към оживения булевард долу. Много впечатляващо и, както винаги, по американски помпозно.

Секретарката на фирмата бе американка от ирландски произход, което личеше от външния й вид: усмихната червенокоса девойка с гладка и бяла като алабастър кожа, в разцвета на двайсетте. Тя бе от първа класа, от най-скъпите. Също като компанията, за която работеше. Доста приятен декоративен елемент към фирмата, каза си Уил.

Той сложи небрежно документа на бюрото й.

— Добър ден, сър. С какво мога да ви бъда полезна? — попита тя.

Беше много повече от приятна, отбеляза той. Не се обиди от това, че разположи листа на нейна територия. Или може би, като добра ирландка, просто не го показваше.

Уил се усмихна сдържано, но съблазнително. Чарът му бе останал незасегнат от външните промени.

— Трябва да се срещна с господин Артър Маршал. Става дума за едно наследство. Предполагам, че ме очаква.

— Да, сър. — Девойката се опита да не зяпа много настойчиво симпатичния англичанин, застанал пред нея.

— За кого да предам?

— За Палмър Шепърд — отвърна Уил.