Джеймс Патерсън
Криеница (82)

80.

Мисля, че от известно време чувствах със сърцето си, че с брака ни с Уил всичко е приключено. Просто беше въпрос на време. Как щеше да бъде най-добре за децата, после за мен и най-накрая за Уил? Не исках да го нараня, а само да се разделя с него.

Уил ни посрещна, когато се прибрахме вкъщи. Държеше се както преди. Пристигането ни сякаш го оживи. Той бе като зашеметен от радост. Изглеждаше искрено загрижен за случилото се с мен в Сан Франциско, за моя малък припадък. Каза, че разбирал много добре „страха и притеснението“ и наистина вярвах, че са му познати.

Обеща ми, че вече няма да избухва по този начин, няма да ми посяга и няма да изчезва с дни. Страхът да не го изоставя го бе отчаял. Отново бе дошъл на себе си.

Слушах всичко, което ми говореше Уил. Чувах думите. Но въпреки това вече бях взела решение. Уил ми бе показал, макар и за кратко, такава страна от характера си, с която не исках да имам нищо общо.

Пресилено спокойствие се възцари в къщата ни в Бедфорд.

И с Филип понякога цареше спокойствие, мислех си аз. Подготвях си нещата и обсъдих с Нейтън Бейлфорд законните страни на въпроса и уреждането му по възможно най-добрия за мен начин. Нуждаех се само от още няколко дни и щях да говоря с Уил. Междувременно започнах да посещавам един много добър психиатър в близкото градче Таритаун. Бях, както по-късно щяха да го нарекат вестниците, под грижите на лекар, независимо какво би могло да означава това.

Изведнъж се случи нещо непредвидено. Обадиха ми се от училището на Джени. Казаха, че било много важно. Административната сграда на училището в Бедфорд бе малка и спретната къща във викториански стил, която изглеждаше като проспериращ кънтри бар. Когато влязох забързано вътре, ученици и служители ме разпознаха, но се опитаха да не ме гледат втренчено. Махнах с ръка на децата, които познавах, а дори и на някои непознати.

Изкачих се по стъпалата на бегом, като се отбих в банята само за да се среша, да си сложа малко червило и да се уверя, че изглеждам горе-долу добре.

Щях да се срещна с доктор Хенри Фолет, декана на академията, и не исках да се различавам от другите майки. По някаква причина вече се чувствах по-притеснена, отколкото вероятно изискваше случаят.

Канцеларията на доктор Фолет бе много малка, но приятна, с панорамен прозорец, който гледаше към двора на училището, и с всички възпоменателни предмети от миналото: вимпели, знамена от шампионати, снимки на Фолет с учениците или с местните управници.

Той бе симпатичен мъж на около петдесет години, спретнат и стегнат. Предполагах, че има завидно чувство за хумор, въпреки че изражението на лицето му бе сериозно, а усмивката — професионална. Очите му сякаш забелязваха всичко. И имаше приятно ръкостискане.

Не знаех защо ме бе повикал. Бях заета вкъщи, разстроена от проблемите с Уил, но трябваше да дойда веднага в училището. Стомахът ми, гърбът ми и дори цялата ми шия се бяха схванали от притеснение.

— Става въпрос за Джени — каза той веднага щом седнах пред огромното претрупано бюро.

— Да. Предполагам, че става въпрос за нея. Някакъв проблем ли има? — попитах аз. Опитвах се да не издавам чувствата си. Тук трябваше да бъда силна заради Джени. Можех да го направя.

— Не съм сигурен, госпожо Брадфорд. Може би вие ще ми разкажете.

Не бях забелязала нищо кой знае колко необичайно у Джени. Въпреки това тя наистина бе тийнейджър.

— Изглежда ми добре. От време на време се бунтува, спори и имитира Бътхед и Бийвис из къщи, за да ме подлудява.

— По същия начин ли се държи напоследък у дома? Не се е чувствала неразположена? Нито потисната или нещастна?

Поклатих глава и продължих да се чувствам едновременно объркана и притеснена. Какво целеше той? Виждах Джени всеки ден. Разбира се, тя си имаше свой собствен живот и приятели. Действах според принципа, че най-доброто нещо, което една майка може да направи за дъщеря си в тази възраст, е да й осигури достатъчно място, за да расте на спокойствие. Това, плюс много обич.

— Със сигурност не е болна — отвърнах аз. — Какво става, доктор Фолет? Моля ви, кажете защо ме повикахте!

Той започна да потропва с пръсти по бюрото.

— Този срок Джени е отсъствала седемнайсет дни от училище.

Бум! Изведнъж се почувствах смазана.

— Отсъствала е седемнайсет дни?

— Бягала е от часове. Изобщо не се е появявала.

— Мили боже! Нямах представа. Почти не мога да повярвам, но естествено, ви вярвам. Просто не е типично за Джени.

— Да, не е типично за Джени — съгласи се той.

Подаде ми някакви документи през бюрото. Доклад за успеха и няколко извинителни бележки.

— Това вашият подпис ли е?

Погледнах бележките и доклада. Ръцете ми трепереха.

— Името е мое, но почеркът — не.

Още една бомба.

— На Джени ли е?

— Не съм сигурна. Може би е неин. — Главата ми се замая. Това бе последното нещо, което бях очаквала да ме сполети. Джени никога досега не бе имала неприятности.

— Предполагаме, че тя се опитва да фалшифицира подписа ви — каза доктор Фолет, прекъсвайки унеса ми.

— Джени не би направила това. — Потръпнах. Очевидно вече го бе направила.

— Сигурна ли сте? Ако това не е вашият подпис и не е опит на Джени да го фалшифицира, то чий би могъл да бъде?

Главата ми се въртеше.

— Наистина нямам ни най-малка представа. — Изведнъж се ядосах на Джени. Винаги сме си имали доверие една на друга. Отделяла съм й време, без значение как съм се чувствала самата аз.

— Господин Шепърд? — попита деканът.

— Не. Той й е втори баща. И просто би се подписал. А това не е неговият подпис.

— Погледнете последния доклад за успеха — каза той. — Виждали ли сте го?

Вгледах се внимателно. Петици и четворки. Приплака ми се. Джени винаги е била отлична ученичка. Може би точно заради това не съм й обърнала достатъчно внимание?

— Госпожо Брадфорд, Джени е една от най-добрите ученички в нашето училище. После изведнъж, само за един срок, тя започва да получава много лоши оценки. Поне за нея са лоши. Това понякога се случва през първата година, когато детето е прието в колеж и усеща нужда от малко почивка. Но Джени е втора година при нас. Точно моментът, в който оценките й би трябвало да бъдат най-високи.

— Знам. И Джени знае — отвърнах аз. Не можех да си представя какво би могло да се е случило. Това ми дойде като гръм от ясно небе. Не мислех, че е усетила проблемите между Уил и мен, но може би е забелязала. Децата винаги усещат тези неща.

Доктор Фолет се изправи зад бюрото си и протегна ръка към мен.

— Всички в училище обичаме Джени. Ако разберете нещо, моля ви да ми се обадите. Това няма да е предаване на тайните й. Не за първи път се случват такива неща с ученик и ние сме доста добри в справянето с подобни проблеми.

Стиснах ръката му и тръгнах навън, за да се опитам да намеря Джени. Днес тя отново се бе измъкнала от часовете.

Но първо седнах на паркинга за посетители на училището и се опитах да овладея треперенето на тялото си. Светът около мен, изглежда, отново започваше да се разпада.