Джеймс Патерсън
Криеница (101)

99.

Норма Брин отиде в къщата на Маджи в Бедфорд Хилс за последен път. Убедена бе, че е пропуснала нещо, че всички те са пропуснали нещо. Но какво, в името на Бога, бе то?

Милдред Лийч я посрещна на вратата и й предложи чаша кафе. Али си играеше във всекидневната и Норма бе благодарна за възможността да си поговорят. Тя изобщо не бе разпитвала госпожа Лийч и може би този път щеше да успее да измъкне някаква полезна информация.

— Знам, че сте предъвквали това десетки пъти, но разкажете ми още веднъж за деня на убийството — каза Норма. — В къщата ли бяхте?

— Докъм шест и половина, а после си тръгнах. Тогава бе свободната ми вечер. — Тя се изчерви. — И имах среща с господин Фрейзър. Не се върнах до следващата сутрин и тогава видях полицията, журналистите и Маджи, обвинена за нещо, което никога не би направила.

Тя изглежда доволна от себе си, помисли си Норма. Явно има смисъл. Това са нейните петнайсет минути слава.

— Случи ли се нещо необичайно, преди да си тръгнете? — попита тя. — Нещо, за което мислите, че би могло да помогне на Маджи. Кажете каквото ви хрумне.

— Беше ден като всеки друг. Не, нищо не бе по-различно. Нищо, за което да си спомням. Точно както казах на полицията.

— Двамата не се ли караха? Нямаше ли нещо такова?

— Та те едва се виждаха. Господин Шепърд бе в града, в Ню Йорк, през по-голямата част от деня. Не съм чувала да се карат.

— Опишете ми какво правеха. Всичко, за което се сетите, госпожо Лийч.

— Е, Маджи бе в кабинета си. Предполагам, че пишеше песните си. Идваше да си поговори с децата по време на почивките си. Двамата с Али обичаха да си играят.

— А господин Шепърд?

— Върна се от града по някое време. Не знам кога. По-късно онази нощ го видях до клуба. Беше тръгнал обратно към къщи.

Норма моментално застана нащрек.

— Били сте в клуба, госпожо Лийч? Защо сте били там?

— Джи Си има къща там, в градината. От другата страна на главната сграда откъм паркинга.

— Знаете ли какво правеше там господин Шепърд през онази нощ?

— Не, мадам. Просто го видях да минава покрай Джи Си.

— Към колко часа беше?

— Около десет — десет и половина.

— Само за малко ли го видяхте?

— Да, мадам. Двамата с Джи Си имахме по-важни неща за правене, отколкото да наблюдаваме господин Уил Шепърд.

— Сигурна съм, че е било така.

Какво е правил Уил в клуба онази нощ? Това не съвпадаше с разказаното от Маджи.

— Но сигурно не е бил там за забавленията? Онези, които са ставали късно през нощта? — попита Норма.

Госпожа Лийч я погледна заговорнически.

— Джи Си ви е казал? Вие знаете за онези безсрамни сбирки?

— Разбира се. Забелязахте ли как бе облечен господин Шепърд онази нощ?

— Беше тъмно, мадам. Единственото нещо, за което съм сигурна, бе, че носеше пушката си, когато се връщаше от клуба.

Норма почувства как настръхва.

— Пушката си? Сигурна ли сте?

— Те стреляха по панички там. На стрелбището долу до игрището за голф. Той често ходеше там.

— Но не и онзи ден, когато е бил убит.

Госпожа Лийч въздъхна:

— Вече ви казах. Тогава бе в Ню Йорк през по-голямата част от деня. Тръгна наистина доста рано.

— Казахте ли на полицията всичко това? — попита Норма.

Госпожа Лийч кимна:

— Всичко, което разказах на вас сега.

— И за господин Шепърд и пушката?

— Разбира се.

Те допиха кафето си.

— Благодаря ви, госпожо Лийч — каза Норма. — Оказахте ми голяма помощ.

— Радвам се, че съм била полезна. Виждате ли онова малко момче ей там? То е страшно сладурче и обича майка си. Всички ние искаме да я видим вкъщи. Маджи ни липсва страхотно.

— И на мен също. Има ли тук телефон, който мога да ползвам?

— В кабинета. Ще ви покажа.

— Ще се ориентирам — отвърна Норма. Едва се сдържаше да не хукне към него.