Джеймс Патерсън
Криеница (1)

I.

Лежах неподвижно, свита на колене в тясното местенце под предната веранда на къщата ни близо до Уест Пойнт^[1]. Притисках силно лицето си към леденостудената земя, посипана със сухи листа и бодливи къпини. Знаех, че скоро ще умра, а заедно с мен — и моето малко момиченце. Думите от една песен на Кросби, Стилс и Наш: Нашата къща е просто прекрасна, прекрасна, прекрасна — се въртяха непрекъснато в главата ми.

— Не плачи… моля те, само не плачи — прошепнах в ухото на дъщеря си.

Нямаше изход, нямаше начин да се измъкна оттук, не и с детето на ръце. Бях доста находчива и непрекъснато обмислях всевъзможни пътища за бягство. Но никой от тях нямаше да ни свърши работа.

Филип щеше да ни убие, ако открие скривалището ни. Не можех да му позволя да го направи. Но не знаех как да го спра. Притисках леко устата на Джени с дланта си.

— Тихо, миличка. Не издавай нито звук.

Чувах как горе, над нас, Филип беснее вкъщи. В нашия дом. Той вилнееше от стая в стая, като ги претърсваше една по една, разбивайки мебелите по пътя си. Вбесен. Неумолим. Почти полудял. В такова състояние никога не бе изпадал. Този път бе взел кокаин, но причината за яростта му по-скоро бе неумението му да се справя с живота.

— Излез, излез, където и да си, Маджи… излезте, Маджи и Джени… та това съм аз, татко. Така или иначе ще ви намеря. — Филип крещеше непрекъснато, докато пресипна от викане. — Излез, Маджи, излез… играта свърши. Маджи, заповядвам ти да излезеш, където и да се криеш, мръсна кучко!

Лежах и треперех под старата изкривена веранда. Зъбите ми отново затракаха от страх. Това не може да е истина. Беше просто невъзможно да се случва в действителност. Прегърнах още по-силно дъщеря си, намокрила пак гащичките си.

— Не трябва да плачеш, Джени. Моля те, не плачи! Не плачи. Ти си толкова добро момиченце. А аз толкова много те обичам.

Джени кимна и ме погледна в очите. Искаше ми се това да е само сън. И да свърши рано или късно като всеки кошмар. Но това не бе лош сън. Беше самата действителност — също като инфаркта на майка ми, покосил я, когато бях тринайсетгодишна и бях останала сам-самичка у дома. А това, което ми се случваше сега, бе дори по-лошо от преживяното тогава.

Чувах съпруга си, моя съпруг, да трополи нагоре-надолу по стълбите вътре. Все още крещеше… не беше спрял да крещи повече от час. Блъскаше с юмрук по стените. Капитан Филип Брадфорд. Преподавател по математика в Академията. Офицер и джентълмен. За такъв го мислеха всички, по-точно им се искаше да вярват, че е такъв, а и аз самата бях повярвала в този образ.

Единият час се проточи на два.

А после на три — в тъмното като в рог, леденостудено пространство под верандата — беше истински ад.

Добре че Джени най-после бе заспала. Притисках я в прегръдките си, опитвайки се да я стопля. Искаше ми се и аз да заспя, да се откажа от борбата, но знаех, че не бива да го правя. Скоро щеше да се зазори. Един от дяволските часове на Филип — може би някъде около три сутринта? Или четири?

Чух входната врата да се затръшва, сякаш изтрещя гръм в нощта. Тежки стъпки изгърмяха по верандата точно над главата ми.

Джени се събуди.

— Шшт — прошепнах аз. — Шшт.

— Маджи! Знам, че си тук. Знам го! Не съм глупак. Няма къде да избягаш.

— Тате… Тате! — извика Джени така, както бе правила стотици пъти от сигурното си детско креватче.

Под верандата внезапно проблесна светлина от фенерче. Ярката, ужасяваща светлина ме ослепи. Сякаш хиляди остри иглички се забиха в очите ми.

— Ку-ку! Ето къде сте били! Ето ги Джени и Маджи. Моите две женички — изрева победоносно Филип. Гласът, дрезгав и прегракнал, бе почти неузнаваем.

Бях на път да се самоубедя, че този полудял човек не беше моят съпруг. Как би могъл да бъде?

От пистолета му изтрещяха два оглушителни изстрела. Той стреляше право в нас. Искаше да убие или Джени, или мен, а може би и двете ни.

Но този път имах с какво да изненадам Филип.

Ку-ку! Този път ти си на ред!

И аз стрелях в него.