Джеймс Патерсън
Криеница (114)

112.

Наведох се напред, за да не изпусна нито дума в претъпканата до пръсване съдебна зала. Изведнъж започна да не ми достига въздух. Сякаш в гърлото ми бе натъпкан сух парцал, който ми пречеше да дишам. Отново ме обхващаше клаустрофобия.

Лицата на зрителите в съдебната зала започнаха да се замъгляват и размазват. Кръвта пулсираше в ушите ми. По гърба ми се стичаше пот.

Дванайсетте съдебни заседатели бавно се събираха от дясната страна на залата.

Отново.

Бяха стигнали до решение.

Отново.

Не можех да си поема дъх, когато сгънатият лист хартия бе предаден на съдията Сасмън. Той прочете решението наум, а после го подаде на старшия съдебен заседател. Процедурата бе необходима, така предполагам, но иначе много жестока.

— Прочетете решението — нареди съдията Сасмън.

— Обичам те, мамо — прошепна Джени, седнала точно зад мен. Норма ме прегърна през рамо. Бари погали косата ми от задната редица. Не бих могла да напусна отново семейството и приятелите си, но сега това бе далечна възможност. Тази сутрин в „Ю Ес Ей Тудей“ залозите за оправдаването ми се бяха изравнили. Всъщност много хора от Вегас и Лондон залагаха за изхода на процеса.

Устата ми сякаш бе пълна с памук. Цялата бях изтръпнала. Седях в тази съдебна зала, но по някакъв начин сякаш изобщо не присъствах тук.

Старшият съдебен заседател започна да чете. Гласът му бе висок, но въпреки това ми се струваше странно приглушен, сякаш между него и останалата част от залата имаше стена. Нищо друго, освен гласът му, не нарушаваше тишината.

— Намираме обвиняемата Маджи Брадфорд за невинна.

Невинна.

Невинна.

Трябваше да затворя очи. Почувствах се много изморена и отпаднала. И странно, по някаква неизвестна причина не бях напълно облекчена от решението. Едва осъзнавах приветствията в съдебната зала. Хората ме поздравяваха — Джейсън Уейд и Норма, Джени и Бари. Лицата се появяваха пред очите ми като огромни балони. Звуците бяха приглушени, а образите им — замъглени. Всичко изглеждаше невероятно странно и особено.

— О, Маджи, ти успя! Ти победи!

Как можеше този толкова обикновен миг така да ме обърка? Бях измъкната от шумната съдебна зала, обгърната в безопасния пашкул от приятели, адвокати и скъпото ми семейство. Около нас бе пълно с журналисти и почитатели. Разни хора пъхаха микрофоните си в лицето ми, крещяха въпроси и дори в този момент молеха за автограф.

Джейсън Уейд трябваше да се занимае с тях. Адвокатът ми щеше да отговори на въпросите им. И щеше да им даде автограф.

Всъщност бях избутана, сякаш бях на колелца, през огромното фоайе, после още по-бързо надолу по стълбите на Съдебната палата и накрая пъхната в чакащата кола. Не бе лимузина, а най-обикновена кола. Бях настояла за това.

Изведнъж подскочих при един звук, който ми прозвуча като изстрел. В сърцето ми сякаш се заби нож. Автомобилната врата току-що се бе затръшнала!

Тогава „обикновената“ кола започна да се придвижва бавно през тълпата хора, които бяха чакали отвън, за да ме зърнат — победила или изгубила. Колата се носеше след ескорт от полицейски патрулни коли, сирените виеха, хвърляйки червени отблясъци върху лицата на зяпачите.

Спомних си колата на военната полиция в Уест Пойнт. Нейната лампа също се въртеше, само че нямаше зяпачи и бе много студено. Припомних си толкова много други мигове, довели ме дотук.

Гледах навън през прозореца на колата. Събралата се огромна тълпа задръстваше Бродуей и улица „Кларк“ и сякаш ръкопляскаше и аплодираше, крещейки името ми. Не познавах никого от тях.

Бях прегърнала Джени и Али силно, сякаш никога нямаше да ги пусна. Те ме бяха върнали. Ние отново бяхме ДЖАМ: Джени, Али и Маджи.

— Толкова много те обичам, мамо — прошепна Джени и ме целуна по бузата. — Ти си моята героиня в блестящи доспехи.

— А ти — моята — отвърнах аз.

— Мама — обади се Али и се притисна към мен. — Моята мама.

— Али. — Целунах го по косата. — Моят Али и моята Джени.