Джеймс Патерсън
Криеница (121)

119.

Какво, по дяволите, бе това? Какво става?

Всички си бяхме легнали рано и аз бях заспала почти веднага.

Сънувах как пея на огромна концертна сцена, а после изведнъж изгубих гласа си. Нямаше нужда да търся доктор Фройд, за да ми обясни съня.

Събудих се и ми се стори, че чувам някакъв шум горе.

Нима Джени си лягаше сега?

Станах и погледнах луминесцентните цифри на часовника — дванайсет без петнайсет. Едва ли Джени щеше да стои будна до толкова късно.

После нещо отново изтропа. Странно. Е, някое от децата определено е станало.

После се чу още по-силен шум, сякаш местеха легло.

А накрая ми се счу нещо, което прозвуча като приглушен писък. Дали ми се причуваше?

Станах бързо и тръгнах към вратата.

Ослушах се там за миг.

Нищо повече не се чу.

После още веднъж се разнесе приглушен вик, само че този път по-далечен. Не можех да кажа откъде точно. Али? Нима Али бе станал?

Забързах нагоре по стълбите. Лампата бе изгасена и аз я запалих отново.

Нямаше никого там. Нито Джени, нито Али.

Фалшива тревога? Сигурно бе така. В провинцията винаги ти се причуват разни неща. Скърцат дъските по пода, тракат капаците на прозорците, почукват клони по стъклата.

Все пак реших да погледна децата. Може би на някое му бе лошо или сънуваше кошмар. Бог е свидетел, че бяха преживели достатъчно.

Отворих внимателно вратата на Джени, първата до моята.

Джени я нямаше!

Изтичах толкова бързо, колкото можех, надолу до другата спалня, която имаше изглед към конското пасбище.

Отворих вратата със замах.

И Али го нямаше!