Джеймс Патерсън
Криеница (61)

59.

Млад пианист от Джилиард засвири тържествено началото на „Сватбения марш“ на сякаш слязлата от картичка зелена морава. От музиката, както и от всичко останало, ме побиха тръпки. Денят на венчавката ми харесваше много повече, отколкото си мислех.

Закъснелите бяха отведени до местата си. Досадни хеликоптери на радио- и телевизионни станции се въртяха в синьото небе над главите ни, а камерите сякаш не спираха да снимат. Струваше ми се, че поне хиляда фотографи заснемат гостите и шаферите.

Най-накрая се появих и аз.

Букетът от бели кали, който носех, трепереше в ръката ми.

Свикнала бях с големи тълпи, но тук се чувствах по-изнервена. Още отгоре забелязах малкото си останали роднини да се усмихват нерешително. Джени, шаферката ми, стоеше сериозно до олтара. Госпожа Лийч седеше на предната редица и държеше Али, който се извиваше немирно в ръцете й. Лелите на Уил бяха тук — Елинор и Вани — едната пълна като матрона, а другата поразително привлекателна.

И тогава се стреснах със закъснение! Уил стоеше до тях, вместо до олтара… но не, това не бе Уил, а Палмър. Бледо копие, далеч от оригинала.

По посипаната с цветя пътека ме придружи Бари. Той изглеждаше някак намачкан в смокинга си, а цветето на ревера му вече бе увехнало.

— Толкова си красива. Всъщност направо светиш от щастие — прошепна ми той, пусна ръката ми и потърси мястото си в предната редица.

Вдигнах очи към белия олтар, украсен по края с розови и бели рози. Беше малко претрупан, но все пак прекрасен. Уил стоеше до най-добрия си приятел — Уини Лорънс. И ми се усмихваше.

Тогава нито за миг не си помислих да се върна назад.

— А сега ви обявявам за съпруг и съпруга — завърши свещеникът.

Уил вдигна воала и ме целуна нежно. Чувствах тялото му под смокинга. Винаги ми се е струвало, че точно той е подходящият за мен. Гостите започнаха да ръкопляскат. Светкавици проблясваха като жълти маргаритки навсякъде по терасираната ливада. Над главите ни кръжаха хеликоптерите. Каква незабравима сцена!

Сериозни, комично официални сервитьори се спуснаха от задния вход на главната сграда със сребърни подноси в ръце и чаши шампанско на тях. Други обикаляха с изстудени морски деликатеси и хайвер, сандвичи с пържен хляб и раци, сандвичи за чай, сирена, плодове и пастети. От излъскана чамова платформа засвири голям оркестър, воден от Хари Коник Джуниър. Платформата бе инсталирана на входа на огромната, раирана в жълто и бяло палатка, която по-късно щеше да послужи за бална зала.

Може би не бе венчавката на десетилетието, но да си призная, все пак бе доста пищно празненство. Усмихнах се, чувствайки се невероятно добре и удовлетворена, и се втурнах смело към празненството.

Огромната раирана палатка засенчваше половината от ливадата между главната сграда и езерото с патиците. Вътре тълпи деца тичаха между масите, покрити с бледожълти ленени покривки и украсени с ракитени вазички, пълни с градински парички, метличина и жълти рози.

Музиката варираше от валсове на Щраус през Карли Саймън до Патси Клайн. След официалната разточителна вечеря и точно преди десерта Бари стана и изпя песента си „Светлина на моя живот“, последвана от продължителни овации на гостите, включително моите и на Уил.

Тогава приятелят ми Хари Коник заговори, като гласът му едва се чуваше от глъчката на тълпата:

— А сега булката ще разреже тортата. Хайде, Маджи, качи се тук горе. Давай, срамежливке. Време е отново да станеш център на вниманието.

Пристигнаха сервитьорите, носейки три грамадни сватбени торти. На всяка една отгоре имаше мъж от шоколад във футболен екип и шоколадова жена, наведена над пиано. Двамата с Уил си подадохме един другиму по парченце торта в устата, а снимките от нашите размазани по устните хапки сигурно щяха да се появят по кориците на „Пийпъл“ и „Пари мач“, както и по останалите списания.

След вечерята масите бързо бяха преместени. Оркестърът засвири. С Уил изтанцувахме първия валс (на музиката от „Звездна светлина“, една от моите песни), а после и останалите гости се присъединиха към нас.

Танцувах с Бари, когато някакъв мъж ни раздели и ме дръпна настрани.

— Сега вече щастлива ли си? — попита Питър О’Мали. Говорът му бе забавен и дъхаше на уиски, а лицето му бе сиво като пепел, също като на Патрик, преди да почине. Физически той бе карикатура на Патрик: забелязваше се далечна прилика, но очите му бяха малки топчета, потънали в мазнина, а и тежеше поне двайсет и пет килограма повече от баща си.

— Пусни ме — изпъшках аз. — Моля те, Питър. — Беше стиснал ръцете ми толкова силно, че чувствах как ноктите му се бяха впили в кожата ми.

Държеше се като луд.

— Евтина курва! Знаеш ли колко ме заболя мен! Ти отне баща ми, а сега получи и къщата му, и парите му, но смъртта му ще тежи на съвестта ти. А сега си намери и нов, красив съпруг.

Опитах да се отскубна от пияния Питър, но не успях. Не ме пускаше от ръцете си.

— Какво искаш да кажеш с това „смъртта му ще тежи на съвестта ти“? — попитах накрая толкова тихо, колкото можех.

Той крещеше в лицето ми:

— Ти прекрасно знаеш какво имам предвид!

— Мислиш, че съм го убила?

— Мисля, че смъртта му бе доста удобна за теб. Нека спрем дотук. Всеки сам да си прави заключенията. Аз направих моите и знам, че и други мислят като мен.

— Той почина от инфаркт, Питър. Моля те, върви си! Ти си пиян.

— Инфаркт, причинен от кого? Какво му направи, Маджи? Спука сърцето му от чукане?

Издърпах дясната си ръка от вкопчените му пръсти и го ударих с все сила по лицето. Плесница от все сърце. За отрезвяване.

Тъмните му очи се свиха до тесни цепки.

— Кучка такава! — Той изведнъж пусна ръката ми. — Ти си просто една проститутка! И сигурно си свикнала на това!

Червеното вино, пръснало от кристалната чаша в лицето ми, ме заслепи мигновено.

— А Шепърд не е нищо повече от един расов жребец. Целият свят го знае. — Чух Уил да изревава бясно, но не го видях как се нахвърля върху Питър и го събаря на земята. Той удари Питър веднъж, а после отново и отново. Уил просто смаза мъчителя ми.

Уини Лорънс най-после го издърпа и раздели двете сплетени тела като рефер.

— Маджи! О, Исусе Христе, горката Маджи! — извика Уил. — Добре ли си?

Питър се опитваше да се изправи на крака. Лицето му бе покрито с кръв, а едното му око вече почти се бе затворило.

— Ти взе парите на баща ми. Хотелите му. Всичко! Той е мой баща, а ти го уби — изкрещя той.

Двама души от охраната най-после го изведоха от палатката. Питър тръгна, без да протестира, явно бе прекалено изморен, за да се съпротивлява. Вече можех да си представя заглавията по утрешните вестници. По дяволите!

Уил ме прегърна и нежно избърса лицето ми с кърпичката си.

— О, Маджи, толкова съжалявам — прошепна той. — Забрави за Питър О’Мали. Ние тепърва започваме нов живот. Обичам те!

— Обичам те, Уил.

И това бе самата истина.