Джеймс Патерсън
Криеница (20)

18.

Вани разчисти набързо чиниите и сложи дъската на леглото.

— Малките фигурки отпред се наричат пешки — подкачи го тя. — Хайде, премести някоя от тях, за да започна да те разбивам.

Сега обаче той се концентрира върху играта. Предизвикателството й събуди огромния му състезателен хъс и този път той твърдо бе решил да победи. Забрави дори за гърдите й, както и за цялото й тяло.

Това бе най-оспорваната им партия досега. Той бе невероятно близо до победата, по-близо, отколкото Вани изобщо бе очаквала, но в последната минута само с един ход, който той би трябвало да предвиди, тя взе топа му с коня. После се отпусна назад самодоволно.

— Страхувам се, че си шах и мат, скъпи мой господин гросмайстор.

— О, по дяволите! — изрева Уил и удари вбесено дъската. Фигурките се разлетяха по леглото, по пода и под нощното шкафче.

— Типично за мъжете. Да не могат да приемат загубата — каза Вани. — Как мислиш, че се чувстват твоите противници на футболното игрище?

И двамата се разсмяха. После се защураха из стаята да събират пръснатите фигурки: царицата под нощното шкафче; коня, озовал се някак си отгоре върху бюрото; царя, търкулнал се на килима, имитиращ оригинален персийски.

Както пълзяха на колене, и двамата се протегнаха едновременно към царя. Уил докосна леко с лакът тънката рокля на Вани, като почувства топлината, която излъчваше кожата й отдолу. Тя не се отдръпна. Нито пък Уил.

Всеки звук, всяко дори най-слабо движение изведнъж започна да се чувства прекалено осезаемо в спалнята. По гърба му пропълзяха тръпки. Не смееше да си поеме дъх. Тя ме желае. Прав бях. Знаех си аз.

Вани го погледна в очите продължително. Всъщност направо не отлепяше поглед от него. В стаята бе прекалено тихо. Уил чувстваше силното туптене на сърцето си и се боеше, че и тя може да го чуе. А на него му се искаше да чуе нейното да тупти така.

Без да продума, Вани нежно прокара пръсти по лицето на Уил. После продължи надолу по шията, проследи очертанията на адамовата му ябълка. Той изстена тихо.

Тя се наведе и го целуна леко. После захапа открехнатата му долна устна със зъби. Обви ръце около врата му и го притисна към гърдите си.

Езикът й се плъзна навътре в устата му. Езикът й бе вътре в него и бе твърд.

— Милото ми, сладко момче — прошепна тя. — Ти наистина си нещо различно. Нещо много специално, Уил.

Уил най-после посегна към нея, отначало колебливо, сякаш едва можеше да повярва на чудото, което се случваше. А после ръцете му зашариха все по-настойчиво по добре оформения й гръб, по меката кожа на лицето й, а най-накрая блажено обхванаха чудните й гърди. Тя ме желае. Най-после някой ме иска.

— Не бързай — прошепна тя. — Имаме много време, господарю Уил.

— Знам. От доста време си мечтая за този миг.

Тя се усмихна, а очите й се разтвориха засмяно.

— Наистина ли си мечтаеше?

Ръцете му се спуснаха по бедрата й. Роклята на Вани изпука леко от статичното електричество.

Вани дръпна колана си, а после го притисна още по-силно към себе си. Той не знаеше какво още би могло да се случи.

Вече бе по-висок от нея с петнайсетина сантиметра и много по-силен, въпреки че тя беше, от своя страна, доста активна. Ръцете й шареха по цялото му тяло, а после се плъзнаха вътре в пижамата му. Роклята й се смъкна на пода. Колко ли ръце имаше? И откъде се бе научила на всичко това?

Лицето и шията на Уил пламтяха, а ушите му пищяха. Пенисът му се бе втвърдил, бе станал огромен и той го притисна към голата й плът с вик на върховно блаженство. Не знаеше какво да прави по-нататък, но щеше да се справи. Беше умник, точно както подозираше тя.

Вани легна гола на леглото. Разтвори се сама с ръце. Бузите й аленееха, а най-много му хареса погледът й. Никога нямаше да го забрави.

— Сега — промълви тя и се протегна към него. — Сега е най-подходящият момент, Уил.

Тя наистина искаше всичко това да се случи. Тя го желаеше толкова много, колкото той нея.

Уил наблюдаваше лицето й, разглеждаше красивите й кафяви очи, бурно повдигащите се гърди, чувствено разтворените й крака и тъмния хълм между тях. Толкова се бе възбудил, че сам не можеше да се познае. Чувстваше се по-силен и по-надарен от всякога. И най-важното, вече знаеше какво да прави с нея. Просто знаеше. От само себе си.

— Не бързай, Уил — прошепна му тя. — Пред теб е цяла вечност, млади господарю.

— Не се безпокой. И аз не искам да свършим толкова бързо.

Но когато всичко все пак свърши и двамата лежаха един до друг, а тя прокарваше пръсти през дългата му руса коса, Вани проговори отново:

— Толкова си красив. Ще можеш да спечелиш която и жена да пожелаеш. — Усмихна му се нежно. — Направо си неотразим, Уил.

Това Уил вече го знаеше. Само не бе сигурен какво точно означава за него.

Да бъде неотразим. Това за добро ли бе, или за зло?