Джеймс Патерсън
Криеница (42)

40.

Една прекрасна ведра утрин нервният и смутен Патрик, нещо твърде нехарактерно за него, трябваше да ме отведе бързо в болницата „Уестчестър“ в Маунт Киско, Ню Йорк. Толкова бе объркан и неприличащ на себе си, че бе направо смешен. Джени дойде с нас и сякаш от трима ни тя се владееше най-добре.

Докато колата на Патрик фучеше по тесния, заобиколен с борове път, не можех да отблъсна мрачните си мисли. Мисли за бебето, казвах си аз, но вместо това в съзнанието ми се въртяха все едни и същи заглавия на статии във вестници и списания, измъчвали ме, откакто бременността ми стана всеизвестна:

Най-добрата любовна песен на Маджи Брадфорд

Във вътрешните страници може да намерите историята на не толкова секретните оръжия, с които Маджи властва над Патрик.

Как можеше за нашата красива връзка да се говори така, сякаш е нещо срамно? Кой пишеше истории като тази? А кой ги четеше? Бях казала на Патрик, че не ме интересува какво говорят хората, но пресата понякога може да бъде толкова жестока. Чувствах се наранена и унизена.

Разбира се, по онова време все още нямах представа колко безмилостни могат да бъдат в действителност медиите.

— Патрик, знам, че бързаш… но, моля те, може ли малко по-бързо? Моля те!

Доктор Луис Гамидж ни чакаше в болницата.

— Здрасти, мамче. — Намигна ми иззад бифокалните^[1] си очила с метални рамки. Бях го открила преди няколко месеца в село Чапакуа. Бе общ физиотерапевт, който специализира акушерство. Имах му повече доверие, отколкото на много по-известни лекари от Ню Йорк, които си бяха предложили услугите.

— Здравей, Луис. Чувствам се малко притеснена. — Опитах се да се усмихна, но като че ли щях да припадна.

— Всичко е наред. Значи вече си много близо. — Заведе ме до една количка и ме взеха вътре.

Много близо наистина! В единайсет през нощта две сестри с бели манти ме отведоха по ярко осветените болнични коридори до родилната зала. Цялата бях подгизнала от пот. Косата ми бе сплъстена и изглеждаше почти кестенява. Чувствах се лепкава и ми бе студено. Болката бе непоносима, поне два пъти по-силна, отколкото тази, когато раждах Джени, доколкото си спомнях.

Доктор Гамидж чакаше в родилната зала. Беше спокоен и ентусиазиран, както винаги.

— Здравей, Маджи. Защо се забави толкова много?

— Ооо! — Затворих очи, когато контракцията отново ме присви одве. — Забавлявах се прекалено много, докато ме мъчеха родилните болки.

— Хайде тогава да започваме рокендрола — отвърна той.

Разбрах шегата му, но не се засмях.

В 11:19 сутринта доктор Гамидж каза:

— Маджи, имаш си едно малко момченце — и сложи бебето до мен, така че да мога да го погледна.

То като че ли се прозяваше. Вече си отегчен от планетата Земя? Но иначе бе толкова красиво същество.

То получи обичайното плясване по дупето, а не по краченцата. Чух го да проплаква тихо, едва доловимо.

— Не мисля, че има твоите дробове — обади се доктор Гамидж. — Сестра, сложете бебето на затоплената маса, моля.

— Името му е Алън — промълвих аз и после припаднах.