Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hide and Seek, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петя Димитрова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Джеймс Патерсън
Заглавие: Криеница
Преводач: Петя Димитрова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Пламен Тотев
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-578-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20185
История
- — Добавяне
4.
Не ви ли се е искало поне веднъж да кажете или дори да изкрещите: Ей, вижте ме! Аз имам талант.
Точно тези думи изкрещях насред площад „Таймс“. Без никакъв проблем. Никой дори не забеляза. Напълно си пасвах с останалите откачалки там.
Разхождах се в продължение на часове, без да обръщам внимание на снега, а после отидох да прибера Джени от училището й на Седемдесет и трета улица. Чувствах се като пълен боклук, но се надявах поне да не изглеждам така. Мили боже, какъв ден само!
— Хайде да празнуваме — предложих аз. — Утре започва коледната ваканция. Прегърни здраво любимата си майчица и ще отидем в някой модерен нюйоркски ресторант. Само двете. Къде искаш да хапнеш? В „Лютис“? В „Уиндоус“? Или в „Ръмпълмейърс“?
Джени внимателно обмисли предложението, смръщила чело и потриваща брадичката си, както правеше винаги, когато трябваше да вземе някакво важно решение.
— Какво ще кажеш за „Макдоналдс“? А после ще можем да гледаме и някой филм.
— Направо улучи шестицата! — разсмях се аз и я хванах за ръката. — Моето сладко малко зайче, ти си най-важното нещо за мен. А освен това харесваш песните ми.
— Аз обичам песните ти, мамо.
Както винаги, двете започнахме да си бъбрим. Ние бяхме „най-добрите приятелки“, „гаджета“, „истински кречетала“, „сестри по душа“, „странната двойка“. „Никога нямаше да бъдем сами, защото винаги щяхме да си принадлежим взаимно“.
— Как мина денят ти, сладурче? Ех, човек наистина трябва да е упорит, за да се справя в град като Ню Йорк. Голям късмет имаме, че ти си такава.
— Училището е забавно. Намерих си нова приятелка на име Джули Гудиър. Тя наистина е много интересна. Госпожа Кролиъс каза, че съм умна.
— Ти си умна. И красива, а освен това си много добро човече. Но въпреки това си ужасно ниска.
— Обаче ще стана по-висока от теб, не мислиш ли?
— Да, вероятно. Сигурно ще станеш някъде към два метра.
И продължавахме все в този тон.
Бърбораните.
Най-добрите приятелки.
И двете всъщност се справяхме много добре: привиквахме по някакъв начин с Ню Йорк; преодолявахме последиците от Филип по най-добрия възможен за нас начин.
Мътните го взели Бари Кан!
Ти провали нещата, господин Голяма клечка!
Когато двете с Джени се прибрахме у дома, вече бе тъмно и мрачно като в сърцето на Филип. Всичките ми борчески сили се бяха изпарили и аз погледнах с истински ужас рухналата къща, в която се бяхме подслонили.
По дяволите, по дяволите, по дяволите! Дано ни се налага да поживеем тук само още малко. Но сигурно ще трябва да прекараме тук остатъка от живота си.
Отворих входната врата, която, както винаги, изскърца. Типична нюйоркска реакция.
Мътните го взели! Осветлението във фоайето и на първата стълбищна площадка бе угаснало.
Единствената светлина, която проникваше вътре през прозореца на първия етаж, бе от една улична лампа пред къщата.
— Колко е призрачно! — прошепна Джени. — Страшничко и призрачно.
— Не — отвърнах аз. — Не е призрачно. Даже е много забавно. — Хванах я за ръката и започнахме да се качваме по „забавните“ стълби.
Изведнъж спрях. Цялата се напрегнах и бутнах Джени зад себе си, за да я защитя.
Някой седеше в тъмните сенки на стълбищната площадка. Човекът седеше тихо и неподвижно. Беше висок и с добро телосложение.
Лошо. Наистина ставаше страшно и призрачно.
Тръгнах предпазливо към фигурата.
— Ехо… Кой е там? Здравейте — извиках аз, а в главата ми като на калейдоскоп се въртяха ужасните истории, които бях слушала за Ню Йорк, както и страхотиите, които бях преживяла самата аз в Уест Пойнт.
Човекът сякаш носеше нещо странно на главата си. Някаква особена шапка може би? Нещо дяволски необикновено.
Филип! Изведнъж ме връхлетя невероятна мисъл. Прекрасно знаех, че това е невъзможно, но споменът така или иначе се върна, ярък като самата действителност.
Филип обичаше да ме стряска, да изскача иззад някой храст или зад вратата на килера, като съзнаваше, че ще ме уплаши, смятайки го за много забавно. Веднъж на Хелоуин[1] той бе сложил на главата си индианска корона от пера и ме нападна с томахавка в ръка. Тогава изживях най-страшния ужас. Разбира се, в края на краищата аз бях тази, която му се опълчи с пушка в ръка и която стреляше… стреляше…
Но Филип бе мъртъв, напомних си аз, а призраци не съществуват — дори и в Ню Йорк.
Приближих се още малко. Фигурата все още не помръдваше. Почти стигнах до площадката.
— Ехо! — извиках отново. — Никак не е забавно. Кажете поне една дума, моля ви.
Тихият шум от плахите ни стъпки по стълбите ми напомни за Филип, за начина, по който вървеше дебнешком из къщата.
Обхваната от стари страхове и истерии, аз все пак се насилих да се изкача до площадката.
Зад мен Джени прошепна, плашейки ме още повече:
— Кой е там, мамо?
Не и два пъти — казах си аз. — Няма да ни нараниш за втори път. Просто няма начин!
Хвърлих се към страховитата фигура, удряйки я с тежкото си куфарче. Нанесох доста здрав удар на копелето.
Залитнах, без да мога да се удържа, и чак тогава разбрах какво съм направила.
— Мили боже! Не мога да повярвам на очите си! — Започнах да се смея, но облекчението все още не бе изместило изцяло ужаса. — Боже, боже!
Джени притича по последните стъпала и се разсмя заедно с мен. „Филип“ се оказа гигантска кошница, пълна с рози с дълги стебла, която вероятно струваше поне неколкостотин долара.
Отворих картичката, която ги придружаваше.
До Маджи Брадфорд
Това е за първия ден, откакто си възвърна божията милост. Ако наистина искаш тази работа, то сигурно си полудяла, но си назначена. Днес ти накара „скъпоценното ми време“ да изтече неусетно като пясък между пръстите. Повярвай ми.
Като погледна назад, беше доста забавна ситуация. Краят обаче със сигурност бе щастлив. Но сега, когато пиша за това, отново възниква същият въпрос, който вече никак не е забавен. Не и за мен.
Когато изпадна в затруднено положение, нима първият ми импулс е винаги да убивам?
Нима бях убила, и то не веднъж, а два пъти?
Много хора вярват в това. А един от тях случайно е и прокурор в южната част на Ню Йорк.
Първо беше Филип Брадфорд.
А после следваше Уил.