Джеймс Патерсън
Криеница (15)

13.

Непрекъснато си мечтаех нещо от този род да се случи. Всеки от нас го прави. Така че това би трябвало да е невероятен сън наяве, нали?

За много кратко време продадох доста песни. Бях набрала скорост. С една и съща мисъл се будех всяка сутрин в малкия нюйоркски апартамент без асансьор, от който, все още твърде неуверена, не исках да се откажа: Това едва ли се случва в действителност.

Една вечер Бари ме заведе в много шикозен нюйоркски ресторант да отпразнуваме, както той ги наричаше, „най-великите хитове на Маджи“. Все още продължавах да бъда новина номер едно. Статии за мен се появяваха в „Ролинг Стоун“, „Спин“, „Пийпъл“. Всичко бе толкова фантастично, нереално и нетипично за мен, но не ми се искаше да свърши. За първи път в живота си се чувствах като човек със своя собствена стойност.

Вече се здрачаваше, когато двамата пристигнахме в „Летис“ на Петнайсета улица в Манхатън. Придружиха ни с всички необходими церемонии до сепарето с цветя. Бари познаваше главния готвач, собственика и помощник-келнерите.

— Това среща ли е? — попитах го аз. Шегувах се или поне така си мислех.

— По този начин веднъж завинаги искам да си разчистим сметките за онова първо интервю — усмихна се той. Беше във великолепно настроение. По-точно, и двамата бяхме. Поръчахме си коктейли с шампанско, а после си взех гъши дроб, сьомга със сос от киселец и суфле от сливи. Това едва ли се случва в действителност.

— И аз можех да го сготвя това — констатирах, когато се нахранихме и поръчахме коняк и кафе.

— Вярвам ти. Знаеш ли — продължи Бари, — нищо не би могло да ме направи по-щастлив от това да те гледам как…

— Как придобивам отново вкус към живота?

— Как разцъфваш — довърши той. — Знаеш, че ми е трудно да го кажа, но е истина. Така го чувствам.

Изведнъж се притесних и се почувствах неудобно. Питах се дали това наистина е среща. Не мисля, че бях готова за нея. Освен това се боях да не разваля приятелските отношения, които съществуваха между мен и Бари.

Тогава Бари ми намигна. Сигурно бе почувствал безпокойството ми.

— Все повече и повече хора ще искат да слушат теб, Маджи. Да чуят думите ти, музиката ти, особения ти глас. Този твой страстен контраалт. Никой не може да те спре, Маджи. Няма граници за таланта ти.

Разплаках се. В сепарето с цветя на „Летис“. Изобщо не ме интересуваше кой ме гледа. Бях толкова щастлива, толкова развълнувана.

Бари избърса сълзите ми с кърпичката си. И двамата се разсмяхме.

— И така, разкажи ми за себе си. Коя, по дяволите, си ти, Маджи? Не си вече „блондинката с шлифера“. Това поне е сигурно.

Досега бях пазила всичко, заключено дълбоко вътре в мен, но онази нощ позволих на част от истината да изплува. Бари ми бе приятел и аз му имах доверие, което също бе стъпка напред.

— На около трийсет километра от Уест Пойнт има малко градче. Казва се Нюбърг — започнах разказа си.

— Бил съм там. И нямам желание да се връщам — отвърна той и направи физиономия. — Главната улица прилича на Бейрут. За този Нюбърг ли говориш?

— Градчето бе много красиво, Бари. Разположено от двете страни на река Хъдсън. Произхождам точно от затънтената провинция.

— В някои от песните ти това се усеща, Маджи. Честност, искреност и прекалена откровеност. Малко старомодно, но какво от това? — Той се засмя закачливо.

Чувствах се много неловко.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш всичко?

— Престани да се принизяваш. Моля те! Сега ще се превърнеш в голяма звезда. Всичко, което кажеш, ще се счита за много интересно. Ти самата бе интересна още в онзи първи ден, когато дойде в офиса ми.

Плеснах Бари по ръката, и то силно, заради тази забележка. Затворих очи и отново ги отворих. Беше ми трудно. Не ми се искаше да говоря за това — дори и с Бари.

Най-накрая си поех дълбоко дъх и започнах:

— Родителите ми пиеха много. Което е доста меко казано. По-скоро и двамата бяха алкохолици. Баща ми направо подивяваше и вилнееше навсякъде. Напусна ни, когато бях четиригодишна. Моят татко. Тогава започнах да заеквам ужасно, което понякога ме докарваше до сълзи. Но успях да го преодолея. Мама почина, когато бях в осми клас. Заедно с двете ми сестри отидохме при леля Айрин. Изнесох се оттам, щом завърших гимназия. И двете ми сестри се омъжиха и преместиха на север. Всички учители ме съветваха да отида в колеж. Но аз просто не го мислех за възможно. Хванах се на работа в един луксозен ресторант близо до Уест Пойнт. Срещнах се с Филип. Той ме обичаше. Така казваше, така и се държеше. Страшно се нуждаех от обичта на някой. Искам да кажа — наистина се нуждаех.

Бари се намръщи.

— Филип е бил целият като татко ти, Маджи. Хората обикновено имат навик да повтарят най-ужасните си грешки, не е ли така?

— Предполагам. Беше математик в армията. Потиснат. Уязвим. И се нуждаеше някой да го обича много повече от мен. Филип също се оказа пияница. Точно като татко. Аз, разбира се, исках да го спася. Мислех си, че ще мога.

— Биел те е, нали? — промълви Бари и ме докосна леко по бузата. Точно от това имах нужда в момента. От приятел.

— Не знаех как да се справя. Не и тогава. Не знаех къде да отида и как ще отгледам Джени. Обикновено бягах на тавана в къщата ни и пишех песни през цялото време. Пеех ги на Джени. И двете стояхме на тавана.

— И никога не си ги изпълнявала в Уест Пойнт?

Поклатих отрицателно глава:

— Изобщо не си го мисли! Прекалено уплашена бях, за да го направя.

— Ти си ме излъгала на първото ти интервю. Уволнена си.

— Няма нищо — отвърнах аз. Докоснах Бари по страната. — Сега мога да се грижа за двете ни с Джени. Благодаря ти за помощта.

— Нищо не съм направил. Просто гледах отстрани как се случва. Ти си удивителна жена, Маджи. Надявам се някой ден и ти самата да го разбереш.

Наклоних се през масата и целунах нежно Бари. Бяхме толкова добри приятели, обичах го. Можех да си го мисля, но не можех да го кажа.

— Ти си най-добрият — прошепнах аз.

— Не. Аз съм вторият най-добър след теб. Наистина го вярвам, Маджи. Помни от кого си го чула за първи път.