Джеймс Патерсън
Криеница (76)

74.

Върнах се в Бедфорд с Уини Лорънс. Бавачката ни, госпожа Лийч, бе там с децата. За щастие все още всички спяха, когато се прибрах вкъщи.

Не исках да обяснявам за Уил, пък и не бях сигурна, че мога да го обясня. Не бях сигурна и че го разбирам.

Обичах Уил, но може би той ме бе заблуждавал. Може би бе доста добър артист, когато има желание да бъде такъв. Мислех, че ще мога да му помогна, че му помагам. Майка ми бе направила същата грешка с баща ми. О, боже, не знаех какво да мисля. Исках да се кача на тавана и просто отново да започна да пиша песни.

Седнах в кабинета и се загледах през прозореца. Слънцето изгряваше и птичките чуруликаха отвсякъде. Но в моето съзнание минаваха неприятни мисли, по-точно лоши мисли. Спомних си един филм с Джулия Робъртс, наречен „Да спиш с врага“. Чувствах се героиня от него или може би от „Светлината на фенера“. Или може би сънувах. Моля ти се, Боже. Дано това да е само сън.

Не познавам съпруга си, въртеше се в главата ми тази мисъл. Дали е възможно? Точно това ли се случва в момента? Това ли причинява сам на себе си Уил? Това ли причинява на всички нас?

Али се вмъкна в кабинета и ме откри там. Постарах се да се държа така, сякаш нищо особено не се е случило.

— Чаках те, чаках и чаках да станеш и да дойдеш да ме видиш — казах му аз. Потупах скута си, за да го поканя да седне. Той притича към мен и скочи в ръцете ми.

Хванах го, целунах главичката му и го прегърнах. Той направи същото с мен. Нямаше и представа колко важно бе това за мен в този момент. Чувствах се така, сякаш щях да започна отново да заеквам. Чак гърдите ме боляха от любов. Въпреки това обичах да го прегръщам така. Правехме го всяка божа утрин, откакто бе роден. Мисля, че не сме пропуснали нито ден.

Изведнъж Али обърна лице към мен. Примижа и ме погледна право в очите.

— Какво има, мамо? — попита моето малко момче. — Какво има?

По-късно същата сутрин се върнах в онази ужасна болница в Ню Йорк. Отново ми позволиха да видя Уил. Той седеше, все още доста замаян, и отпиваше сок със сламка.

Частите от лицето му, които не бяха покрити с превръзки, бяха лилави; очите му бяха ужасно тесни цепнатини, а устните му бяха подпухнали, сякаш са били ужилени безброй пъти от цял рояк пчели. Приличаше на онези нещастни мъже, които спят по тротоарите из цял Ню Йорк. Моят съпруг приличаше на тях.

Уил протегна ръка към мен, когато влязох. Почувствах сърцето ми да се смекчава. Не можех да се противя на това.

— Маджи… — прошепна той.

Не хванах ръката му, а останах да го гледам в очите. Неприятно ми бе да се сдържа, но трябваше.

— Маджи… прости ми. Моля те, прости ми!

— Как мога да го направя, Уил? — най-после му проговорих.

Той започна да плаче като малко момче. Уил се сви на топка — като новородено, и захлипа. Изглеждаше толкова трогателен и ужасно самотен, че просто не можех да си обясня какво става с него.

Разкъсваше сърцето ми, но не се протегнах, за да го успокоя. Този път не можех да го направя.