Джеймс Патерсън
Криеница (85)

83.

Това бе денят. Нямаше как да не го разбера. Не бях го чакала специално. Но това бе денят.

Тъй като не можах да спя цяла нощ, аз се измъкнах от къщи призори. Облечена бях в кадифена роба и носех най-окаяните си маратонки. Дългата ми коса бе оплетена цялата. Напълно безнадеждно.

Мислех си, че утринният въздух ще е полезен за мен, ще ми помогне да започна добре деня. Надявах се никой да не ме види в такъв вид. Дано да няма разни папараци, които да провират обективите си през оградата.

Тръгнах към оронената каменна стена, която разделяше моите земи от тези на „Лейк Клъб“. Краката ми, обути в старите маратонки, крачеха смело през мокрите листа и клонки. Чуруликащи сини сойки и червеношийки сновяха между високите дървета над главата ми.

— О, я млъкнете, по дяволите! — извиках сърдито на птиците.

Изведнъж се стреснах от някакъв шум в гората. Човешки глас.

— Кой е там? — извиках аз. — Ехо?

Появи се Джи Си Фрейзър. Идваше откъм една ливада, която принадлежеше на клуба, където работеше като главен градинар. Джи Си винаги ходеше напред-назад из градината, така че се виждахме от време на време. Знаех, че се среща с госпожа Лийч, а тя казваше, че бил добър човек. Е, освен това добрите хора се намират толкова трудно, искаше ми се да й кажа аз.

— Добро утро, госпожо Брадфорд. Вие ли сте виновна за това прекрасно време? — попита той. Сякаш нямаше никакви грижи, а и защо ли да има? В неговите градини цареше идеален ред.

— Мислех, че ти си този, който отговаря за времето, Джи Си.

— Няма начин, госпожо. Отговарям само за градините. Мислех, че вие отговаряте за горната атмосфера. И наистина сте свършили хубава работа днес. Навсякъде, докъдето се простира поглед, се ширят сини небеса.

Спряхме се да поговорим до една обрасла с мъх каменна стена. Джи Си може би знаеше повече тайни за жителите на Бедфорд, отколкото който и да било друг, но дискретността му бе много по-необходима, за да запази работата си, отколкото умението да гледа преките си задължения, така че разговорът ни се въртеше около сезонните цветя и приближаващото лято. Неангажиращо бъбрене, но свърши работа и поне за кратко ме отвлече от проблемите ми.

Спомних си нещо, за което исках да попитам някого от клуба, но за което преди това се боях да повдигна въпрос.

— Понякога нощем забелязвам клуба да свети. Някъде към един-два часа през нощта.

Джи Си се замисли за миг, а после поклати глава:

— Не е възможно, госпожо Брадфорд.

— Виждала съм го да свети. Абсолютно сигурна съм.

— Едва ли, госпожо. Не вярвам. Не може да бъде. Клубът затваря в единайсет. Винаги. Това е златно правило.

Мислех да поспоря с него по въпроса, но се отказах. Ако Джи Си не искаше да говори, нямаше да го направи.

Той нахлупи синята си шапка, на която пишеше „Ню Йорк Джайънтс“.

— Трябва да си вървя. Имам доста работа за вършене. Приятен ден, госпожо Брадфорд.

Гледах как Джи Си тръгна бавно към голямата сграда на клуба.

Странно, помислих си аз. Как така няма да знае за това, че нощем има хора в клуба? Или пък защо ще ме лъже?

Най-после се върнах вкъщи, твърдо решена да поговоря с Уил тази сутрин. Трябваше да приключа с това, независимо колко болезнено бе и за двама ни. Този ден бе толкова подходящ за разговор, колкото и всеки друг.

Джени и Али хвърляха стрелички в кухнята. И двамата бяха облечени. Джени изглеждаше готова за училище, което в момента ме задоволяваше.

— Уил стана ли? — попитах, като се опитах гласът ми да звучи както обикновено.

— Изпусна го за малко, мамо — отвърна Джени. — Тръгна към града по работа. Каза, че ще се върне към четири часа.

Изпъшках разочаровано. Уил почти никога не излизаше толкова рано от къщи. Голям късмет имах.

Това бе денят.