Джеймс Патерсън
Криеница (31)

29.

Срещата в четвъртък най-неочаквано се оказа абсолютна изненада. Той ме накара да се смея, и то много. Разказваше ми истории, втъкани в други, вмъкнати, от своя страна, в трети истории. Усмивката му бе сърдечна, а самият той — великодушен. Разбрах, че съм намерила първия си истински приятел в Бедфорд и се почувствах добре.

През следващите няколко седмици се срещнах няколко пъти с Патрик. Харесваше ми неговото странно, малко изкривено, но искрено чувство за хумор; забележително точният избор на подходящия за шега момент; прекалено сантименталните, но въпреки това вълнуващи истории за детството му в десетчленно ирландско семейство; вълнението му, когато настанил родителите си в апартамента за младоженци на първия си грандхотел.

От уважение към това, че бе обиколил цялото земно кълбо, започнах да измислям прякори на Патрик, които безкрайно го забавляваха: Падриак, Патрис и Патрицио. Но Патрик никога не ме наричаше с прякори. Понякога ми казваше Маргарет. Беше единственият човек, който го е правил, откакто майка ми бе починала.

— Първата ми любов — каза ми Патрик — всъщност бе морето. То е най-силният спомен, който все още ми е останал от Ирландия, където израснах.

Патрик имаше скромна яхта и една утрин през седмицата я изкарахме в залива. Патрик бягаше от проблемите си с хотела, а аз можех да си позволя да се отделя един ден от пианото и от всекидневните си задължения.

Скоро бяхме насред залива и почувствах, че и на мен ми харесва. Тъй като бе рано сутрин през работен ден, нямаше много други лодки, въпреки че денят бе топъл, а небето — ясносиньо. Виждах натовареното движение, докато се отдалечавахме от брега, и като наблюдавах забързаните коли, си напомних каква късметлийка съм.

— В името на Бога — каза Патрик и поздрави хората, тръгнали по море с карта в ръка. — Мръсници! — изкрещя после срещу морския бриз и се разсмя. Не го каза злобно, просто се закачаше.

Двамата с Джени очевидно бяха заговорничили, тъй като той бе качил контрабандно на борда малко от моето любимо ободряващо питие и ми бе приготвил обичайната закуска. Дори пийна заедно с мен от специалната смес, която си приготвях от няколко вида плодови сокове и витамини.

— Е, успя ли най-после да преодолееш спомените от копелето, Маджи? — попита той, докато отпивахме от сока. Както винаги, Патрик бе спонтанен и се държеше по типичния за него начин. Разбрах, че има предвид Филип, за когото бяхме говорили и преди, но съвсем малко.

— И да, и не — казах истината на Патрик. Почувствах, че мога да му се доверя.

— Мисля, че знам какво имаш предвид. — Той ме прегърна с ръка, докато и двамата седяхме и наблюдавахме прииждащите една след друга вълни. — Съжалявам, че не мога да ти бъда полезен с някой добър съвет — каза ми. — Никога не съм застрелвал някое копеле, въпреки че няколко от тези, които познавам, си го заслужават. Нали не се сърдиш, че се майтапя — това е моят начин да се справям с живота.

Кимнах. Това наистина бе типично за Патрик — да се шегува, когато нещата станат особено тъжни. Караше ме непрекъснато да се смея, а това ми харесваше.

— Той наистина бе копеле и страшно съжалявам, че се омъжих за него.

Патрик махна сърдито със свободната си ръка.

— Еее, той просто се е възползвал от ситуацията. Била си много млада и току-що си напуснала дома на леля си. Свършил си е добре офицерската работа, дал ти е няколко надути обещания, излъгал те е. Знам как стават тези неща, затова дай да отплаваме на север до Уест Пойнт. Ще разровим гроба му и ще стрием костите му на прах.

Поклатих глава отрицателно, но все пак усмихнато:

— Караш ме да се смея.

— Това ми е работата. В това съм добър.

Погледнах го в очите.

— А в какво мислиш, че съм добра аз?

Той замахна и с двете ръце.

— О, във всичко! Или поне във всичко, което съм видял досега. Е, затваряш се малко в себе си — това е единствената област, която според мен се нуждае от усъвършенстване.

— Много си забавен и мил.

— Така ли мислиш? — попита той.

— Да. И твърдо вярвам в това. Абсолютно съм сигурна.

— Е, добре, но аз възразявам срещу това твърдение, защото не мога да стъпя и на малкото ти пръстче в това отношение. Начинът, по който говориш, по който мислиш, как си отгледала красивата си дъщеря Джени, всички тези чувства, разкриващи се в песните ти. Заради това музиката ти е толкова популярна, знаеш ли?

— Знам…

— Аз знам, но ти — не. Искам една услуга от теб, една голяма услуга.

Цялата се стегнах.

Патрик трепна.

— Видя ли какво е направил с теб, скъпа Маджи? Мразя, когато се страхуваш. Този рефлекс. Гърбът ти става като дъска за гладене.

— Започвам да се оправям — отвърнах тихо.

— Знам. А сега не се стягай. Ето в какво се състои услугата. Най-прекрасното нещо, което мога да си представя.

Но аз не можех да си представя. Вече не се чувствах напрегната — Патрик ме бе накарал да се отпусна — но не можех да си представя какво цели с всичко това.

— Добре — съгласих се накрая, — ще направя всичко, което пожелаеш. Сега виждаш ли колко голямо доверие ти имам?

— Отлично. Най-хубавите думи, които съм чул да изговориш досега. А това, което искам, Маджи, което много бих искал, е да ми изпееш една от твоите песни. Която и да е, по твой избор. Точно тук, както сме само двамата, ще изпееш ли една красива песен само за мен?

Молбата бе прекрасна и аз запях за Патрик.