Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hide and Seek, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петя Димитрова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Джеймс Патерсън
Заглавие: Криеница
Преводач: Петя Димитрова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Пламен Тотев
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-578-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20185
История
- — Добавяне
78.
Бари, Джени, Али и аз се бяхме сгушили в голям червеникаво-сребрист хеликоптер. Под нас се ширеха ярките светлини на парка Кандълстик и тъмните води на залива. Бях облечена в обичайния си екип: бяла широка плетена блуза, дълга пола и ниски обувки, така че да не съм нито сантиметър по-висока, отколкото бях в действителност.
Но дали бях наистина готова за това? Не бях сигурна, но трябваше да опитам, наистина исках да опитам.
След по-малко от час щях да се появя на сцената — отново, след почти тригодишна пауза. Телевизионните компании бяха изпратили хора за запис. Това си бе новина, нали? Тази нощ щеше да се запише албум на живо. Имало е над петстотин хиляди заявки за билети, а местата бяха по-малко от осемдесет хиляди.
И все пак ние бяхме затворени в хеликоптера. Моето малко семейство: децата ми, най-добрият ми приятел. Така бе по-добре, отколкото да сме там долу, помислих си аз.
— Хайде да не се приземяваме — предложих внезапно.
Бари вдигна вежди и направи комична физиономия. Сложи ръка на устата си, сякаш говореше в микрофон:
— Ало, Земята до Маджи, Земята до Питър Пан.
— Наистина го мисля. Не може ли да останем тук горе до утре? — Чувствах се малко замаяна.
— Какво ще използваме за гориво? — попита Джени.
— Могат да ни заредят във въздуха. Като бомбардировачите с широк обхват на действие. Всичко ще бъде наред.
— Ще огладнеем — каза Али, който винаги мислеше за ядене.
— Могат да ни прехвърлят и сандвичи с горивото. Няма никакъв проблем.
Джени се засмя. На нея й харесваше, когато говорех глупости.
— Вече съм гладен — обяви Али. Той винаги бе най-практичният член на ДЖАМ.
— Скоро ще се приземим — отвърна му Бари, — без значение какво си говори майка ти. Ще ти взема нещо за хапване в парка. Какви сандвичи с говеждо има само… ммм… разкошни!
Изведнъж ме заля вълна на тъга и невероятен страх. Сценична треска.
— Не знам дали ще мога да продължа — казах тихо. — Наистина, Бари. Не се шегувам.
Той хвана ръката ми.
— Вълнения преди концерта. Прегърни страха. Използвай го.
— Не е само това. Тук горе се чувствам в такава безопасност, толкова добре. Там долу е опасно. Първо почитателите, а освен това…
— А освен това и Уил — отвърна той. Не бях казала на Бари нищо за боя, но по някакъв начин той бе разбрал, че нещо не е наред. Прекалено добре ме познаваше.
— Живот — заключих аз.
Е, добре, бях продала почти двайсет милиона плочи. Бях спечелила единайсет награди „Грами“[1].
Но все още можех да чувствам уплаха, нали?
Стилът ми на пеене бе личен и изповеден, нали? А сега можех да направя това. Да изляза там отпред, пред всички тези хора, и да бъда себе си. Да бъда много откровена и искрена.
Тревогата ми бе друга. Започвах да се чувствам както някога. Спомних си за онази Маджи, която бе съществувала в Уест Пойнт. Спомних си дори малкото момиченце, което избухна в сълзи, защото не можеше да спре да заеква, когато трябваше да отговаря на въпроси в училище.
Знаех много добре какво трябва да бъде изпълнението ми — със собствен стил, но и прочувствено. Песните ми трябваше да бъдат стегнати и да се помнят лесно — повлияни от всички стилове: рока, оперетите, класиката, шансона — но под повърхността трябваше да бъдат психологически верни и смислени.
Знаех всичко това, когато излязох на онази голяма сцена в Сан Франциско и погледнах морето от очакващи лица.
Тогава защо се страхувах? Не, по-скоро бях направо ужасена! Защо се боях, че изобщо няма да мога да запея?
Седнах на пианото и започнах да произнасям думите в студения бриз, идващ от залива.
Почти успях да се справя с първата песен…
И после се разпаднах.
С всички тези непознати, които ме наблюдаваха, но и с моите деца — с Джени и Али — там, зад кулисите.
Той ми посегна, запях аз.
Той ме удари.
Това не може да съм аз.
Започнах да се запъвам, а после да заеквам — нещо, което не бях правила от толкова години. Нещо, което се бях борила толкова упорито да превъзмогна.
Не мога повече да пея. Не мога да продължа.
Тогава се обърнах и заговорих на огромната тълпа:
— Имам известни проблеми.
Ооо. Съжалявам. Загазих.
Сърцето ми започна да бие лудо. Стана ми лошо и едва не паднах от стола пред пианото.
Тогава Джени, Бари и Али дойдоха да ме вземат. Както и няколко музиканти. Помогнаха ми да сляза от сцената. Едва можех да ходя.
— Горката мама — повтаряше Али. — Горката мама! Мама се разболя.