Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hide and Seek, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън

Заглавие: Криеница

Преводач: Петя Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-578-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20185

История

  1. — Добавяне

120.

Сигурно има обяснение за всичко това. Трябва да има.

Но бях страшно уплашена.

Изтичах надолу по стълбите, като виках силно имената им:

— Джени! Али! Къде сте и двамата? Къде сте?

Трябваше да има някакво съвсем обикновено обяснение за всичко това.

В коридора нямаше никой, нито във всекидневната.

Но от кабинета се процеждаше светлина. Добре, значи децата са в кабинета.

— Джени?… Али?… Какво става?

Изтичах към кабинета, закачайки купчина книги на края на старата маса в коридора. Книгите паднаха шумно на пода.

Влязох в кабинета и спрях. Всичко спря. Времето, целият всемирен прогрес, цялата справедливост и доброта на Вселената замряха.

Замръзнаха.

Уил стоеше вътре с децата.

Погледнах смаяно черната му коса и брада, но знаех, че това със сигурност е Уил.

Държеше пистолет и пред него бяха Джени и Али, а пистолетът му бе насочен към тях.

— Здравей, Маджи. Доста време мина, а? — Хладнокръвен. И смахнат. — Радвам се да те видя.

— Добре ли сте? — попитах децата.

— Добре сме, мамо — отвърна Джени. — Добре сме. Добре.

— Добре са — каза Уил. — Какво толкова е станало? Не си ли чувала за правото за посещение?

Влязох по-навътре в стаята. Сърцето ми все още не бе спряло да бие.

Уил бе там. Уил стоеше жив пред мен.

— Мразя те! — казах аз. Не можех да не го кажа.

— И аз те мразя, скъпа. Мразя те повече, отколкото ти мен. И затова съм тук — отвърна Уил и се усмихна. — Мразя те и те мразя от толкова отдавна.

Погледнах го. Опитах да се държа спокойно.

— Как посмя да дойдеш тук, Уил? След всичко, което се случи?

— О, поради доста причини. Преди всичко, за да видя объркването в очите ти, страха. Много ми хареса. Накара ме да се почувствам прекрасно.

— Защото си страхливец. — Казах му това, което мислех наистина.

— Без съмнение. Сигурно си права. Точно затова съм тук. Вече се страхувам да живея по този начин. Това е.

— Няма да ги нараниш. Защо би го направил? — попитах тихо.

Уил сви рамене:

— Защото са твои. Защото ме прецака дори по-зле, отколкото бях, преди да те срещна. Тогава поне можех да съществувам. А сега, Маджи, млъкни! Наистина си затвори устата. — Той насочи пистолета към Али.

Малкото ми момченце се опитваше да не заплаче, но започваше да трепери цялото. Нищо не можех да направя.

Всички мълчахме, а Уил се усмихна на тишината. Кимна одобрително. Кучият му син контролираше ситуацията.

— Добре, ето какво ще направим — най-после каза той. — Всички ще легнете на пода. С лице надолу. Ще стоите неподвижно. Всички на пода. Хайде да си поиграем, Али.

Кой го казва? — обърна се внезапно Джени и изкрещя в лицето му. — Какво, искаш да ни избиеш по-лесно ли? Нали затова си тук? Боклук такъв! Нищожество!

— Джени — опитах се да я накарам да млъкне. После разбрах какво правеше или поне си мислех, че разбирам. Надявах се да е така, молех се да е така. — Няма да направим нищо от това, което ти ни казваш! — изкрещях на Уил също като Джени. — Ние всички те мразим!

— Мразим те! — извика му Джени.

— Мразим те! — изписка Али с тънкото си гласче.

Джени изведнъж се хвърли върху Уил, а аз се протегнах за пистолета. Дръпнах китката му с все сила. С двете си ръце! Със силата на една полудяла жена!

Едновременно с това вдигнах коляното си и ударих Уил с все сила в слабините.

Уил изскимтя. Изстена от болка. Изпусна пистолета и той се оказа в ръцете ми.

Държах пистолета в ръката си. А сега какво? А сега какво?

Отдалечих се от Уил бързо. Забързани стъпки назад.

Същото направиха Джени и Али.

— Хайде, хайде. Измъквайте се оттук веднага. Джени, извикай полицията. Обади се на деветстотин и единайсет. Побързай. Моля те. Вървете! — казах и на двамата.

Уил ме погледна и изглеждаше доста объркан, сякаш случилото се бе извън сценария му. После се усмихна — отново с усмивката, която си спомнях толкова добре, тази, която винаги му бе носила успехи. Убийствена усмивка, точно така.

— И това ако не е събитие — въздъхна тежко той. — Е, не е точно начинът, по който го бях планирал. Но добрият играч, добрият нападател трябва да може да импровизира. Знам, че никога не си се интересувала от футбол, Маджи, но за нападателя на всички времена няма отбор, няма победа или загуба, не съществува нищо друго — освен гола.

— Уил — казах му спокойно, — сега ти млъкни.

— Знаеш ли каква бе целта ми тази вечер, Маджи? Дали наистина я разбра?

— Да, разбрах я. Искаше да ни убиеш всичките. Джени, моля те, върви! Али, върви! Казах ви. Вървете веднага! Извикай полицията, Джени.

— Мамо — каза Джени, като говореше много нежно и много бавно, — ела с нас. Отстъпи назад към вратата с пистолета. Ела с нас.

— Знаеш ли какво друго възнамерявах да направя, Маджи? — продължи да ми говори Уил. — Мисля, че ти стана ясно.

Мисля, че знаех. Прекалено добре го познавах.

— Искаше да ни убиеш, а после да се самоубиеш.

Уил бавно заръкопляска. Аплодисменти от великия мъж.

— Мамо, моля те, ела с нас — повтори Джени. — Моля те!

Тогава Уил тръгна право към мен.

Можеш ли да го направиш, Маджи? — попита той. Очите му бяха приковани в моите.

— Мога да направя това, което трябва — отвърнах аз.

— Мамо, моля те!

— Наистина ли можеш да го направиш, Маджи? Можеш ли да започнеш този кошмар отново? Или си готова по-скоро да умреш? Можеш ли да дръпнеш спусъка?

Уил продължи да върви.

Нападателят.

Напредваше към целта, както току-що бе казал. Никакъв отбор не му бе необходим. Само Уил — самотникът. Абсолютният неудачник.

Нямаше подходящ отговор на неговия въпрос. Нямаше лесен изход от положението.

Но може би все пак имаше. Може би все пак имаше.

Уил продължи да върви към мен. Не отклоняваше поглед от очите ми. После се усмихна отново.

Тогава стрелях!

— Мамо! Мамо!

Той се хвана за крака и почти се преви, почти падна.

— Ооо! — изстена той. — Исусе Христе, Маджи! Каква лъвица си, страхотна защитничка.

Уил отново започна да се придвижва към мен. Сякаш изобщо не бе улучен.

Голмайсторът.

Нападателят.

Най-добрият в целия свят.

Неудържим, щом веднъж е тръгнал към целта.

Да ме убие заедно с децата точно тук, у дома.

Уил извади нож от ризата си. Голям ловджийски нож. Вдигна го към мен. Замахна с все сила.

Стрелях за втори път.