Джеймс Патерсън
Криеница (67)

65.

Не съм убийца.

Не съм убивала никога. Или поне така започнах да си повтарям отново и отново.

Когато влязохме в съда, всички се вторачиха в мен, а аз едва можех да си поема дъх. Сигурно полудявах. А може би вече бях луда.

Полицаи от затвора, както и вярната ми група скъпоплатени адвокати, ме бяха заобиколили плътно, та дори изпитвах клаустрофобия от тях. Спомних си как се чувствах в онази дупка под верандата на къщата ни в Уест Пойнт. Всички преживени ужаси сякаш се връщаха наведнъж.

Валеше като из ведро и стотици хора, повечето с черни чадъри, а някои със сини и червени, бяха се отбили, за да зърнат така наречената известна убийца.

Мисълта, че децата ми ще ме видят по този начин — с белезници и аленото У на гърдите — ме съсипваше.

Влязохме в съда и се качихме по стълбите до залата, в която ни очакваше съдията Андрю Сасмън. Той бе едър мъж, висок около метър и деветдесет, с гъста прошарена брада, пуснал я да расте на свобода. Сигурно бе някъде към трийсет и пет годишен и ми напомняше на равин. Това бе добър знак. Накара ме да повярвам, че той ще бъде справедлив и безпристрастен. Точно от това се нуждаех.

Справедливост. Безпристрастност. Типично по американски, нали?

Съдията Сасмън държеше делото за предишното ми обвинение в убийство, сложено във внушителна черна папка. Адвокатите ме бяха предупредили какво да очаквам, но не можех да свикна с мисълта.

Какво, в името на Бога, търся тук? Как може това да се случва с мен?

Не аз бях лошата в този случай. Напротив. Бях жертвата. Как може да ме съдят за убийство?

Журналистите, които щяха да отразяват съдебния процес, вече бяха в залата. Не един, а няколко художници бяха на разположение, за да рисуват различни версии на това как изглеждам днес. Дяволски артистично!

Стоях с главния си адвокат — Нейтън Бейлфорд, пред подсъдимата скамейка. Това едва ли се случваше с мен. Всичко наоколо ми се струваше нереално.

— Добро утро — каза съдията Сасмън учтиво, сякаш бях дошла за глоба за паркиране или за нарушаване на Бедфордския кодекс за поддържане на тревата ниско подрязана до тротоара около къщата ми.

— Добро утро, Ваша чест. — Изненадах се, че мога да говоря толкова уверено, че изобщо мога да проговоря и че мога също да бъда любезна.

Съдията Сасмън вдигна черната папка, за да я видя.

— Госпожо Брадфорд, тук имам обвинението от Върховния съд. Виждали ли сте го? — попита той. Говореше кратко и ясно, сякаш бях малко дете, обвинено в нещо много сериозно.

— Да, виждала съм го, Ваша чест.

— Чели сте го и сте имали време да го обсъдите с господин Бейлфорд или с другите си адвокати? — попита след това.

— Говорихме за обвинението.

— Разбирате ли добре в какво се състои то? Че сте обвинена в убийството на съпруга си — Уил Шепърд?

— Четох обвинението. Разбирам смисъла му.

Той кимна, сякаш бях добра ученичка или поне изключително добра обвиняема.

— А признавате ли се за виновна по обвинението в убийство, или сте невинна?

Погледнах го право в очите. Знаех, че няма никакво значение, но за мен бе важно.

— Не съм виновна по обвинението в убийство. Невинна съм.