Джеймс Патерсън
Криеница (73)

71.

Уил започна да носи двестадоларови слънчеви очила през почти цялото време — дори през нощта и вътре в къщата. Наричаше го своя „период на филмова звезда“.

Използваше всяко възможно извинение, за да се измъкне от къщи. Всъщност просто се боеше да бъде около Маджи и децата. Може би вече не ги обичаше, не чувстваше това, което му се искаше да чувства, но не искаше и да ги нарани.

Не искаше да ги нарани.

Той подкара новия си открит мерцедес към Ню Йорк през един отвратително слънчев следобед. Чувстваше се празен, сякаш вътре в него нямаше абсолютно нищо. Бе говорил с брат си тази сутрин, но Палмър, разбира се, не му бе кой знае колко от полза. Палмър вече не искаше да има нищо общо с него.

Щеше му се всичко това да приключи — може би с една ефектна автомобилна катастрофа. Той вдигна над сто и шейсет километра по тесния извит път. Но бе прекалено добър шофьор, за да се блъсне; рефлексите му бяха идеални. Или може би не му се искаше истински да умре — все още не.

Защо, по дяволите, би трябвало да желае сам смъртта си?

По приходи „Иглика“ се издигна до върха. Абсурдният филм се бе изкачил до номер едно сред касовите филми и бе останал там със седмици. И което бе много по-абсурдно, за него се заговори като за следващия Клинт Истууд или Харисън Форд. Какво проклето слабоумие. От холивудското аматьорско тълкуване на вкусовете на публиката просто му прилошаваше.

Само за една седмица получи над сто отвратителни сценария. Най-накрая избра друг бестселър — един въздействащ психологически трилър, наречен „Вятърни камбанки“. Успя да сключи договор за четири милиона долара.

По принцип снимките трябваше да започнат точно същия този ден с известния британски режисьор и продуцент Тони Скот. Щеше да бъде касов филм, всички бяха сигурни в това. Имаше всички „съставки“.

Е, Уил бе сигурен, че това щеше да бъде още един пълен боклук. Той знаеше какво е добро и какво — лошо. Съзнаваше, че заблуждава света и това рано или късно щеше да му се стовари на главата.

Не можеше да търпи скапаните рецензии, защото бяха верни, критиците му бяха прави. Той бе просто един неудачник.

Вече не можеше да издържа.

Вече не понасяше да бъде Уил Шепърд: живуркащата легенда, бившият футболен ас, „невероятното парче“ или „господин Маджи Брадфорд“.

Когато влезе в Ню Йорк Сити и видя пътните знаци за Бродуей и 242-а улица, Уил натисна педала до пода и отново подкара мерцедеса с над сто и шейсет километра.

Движението бе натоварено и той трябваше да завива от една лента в друга, докато другите шофьори вбесено му свиреха с клаксони.

Не искам вече да бъда Уил Шепърд, мислеше си той, докато държеше кормилото с една ръка, после с един пръст и накрая — виж, мамо, карам без ръце.

Не искам да живея така.

Не мога.

Това ли си е мислел баща ми, когато водата е започнала да изпълва дробовете му?