Вениамин Каверин
Двамата капитани (97) (Роман в два тома)

Дванадесета глава
Последно прощаване

Колко много узнаваш за човека, когато умре! Слушах речите на гражданската панихида в Художествената академия и си мислех, че едва ли на Саша са й казвали приживе и половината от това, което говориха за нея след смъртта й.

Ковчегът бе поставен на възвишение и имаше много цветя, тъй че бледното й лице едва се виждаше между цветята. Всички се обръщаха към нея, не знам защо на „ти“ и казваха, че тя била „прекрасен художник“, „прекрасен съветски човек“ и че „внезапната смърт безсмислено я грабнала“, и т.н. И тъй далеч бяха тия речи от мъртвото тържествено-строго лице!

Чувствувах се зле и едва изтраях до края на панихидата. Нямаше какво повече да се прави — след такава всекичасна, всекиминутна работа, работа от душа, с която с всички сили се стремиш да спасиш близкия човек. Сега бях свободна. Стоях пред ковчега в някакво вцепенение. Саня беше до мене, но не знам защо, аз го виждах ту ясно, ту като в мъгла. Той не откъсваше поглед от сестра си и лицето му беше уморено, зло, като че ли той се сърдеше, че тя е умряла.

Той всичко свърши сам — поръча ковчег и кола, разпореждаше се, ходи в общината и на гробищата, изпрати ме в „Астория“, а сам цяла нощ прекара с Петя. Сега той стоеше до мене и непрекъснато гледаше сестра си, като че искаше да й се нагледа за цял живот. Попитах как е Петя, а той мълчаливо ми го показа в тълпата, застанал пред ковчега.

Петя изглеждаше спокоен, но странно ми се видя неговото бледно, равнодушно лице; той като че ли търпеливо чакаше да се свърши най-после тази дълга церемония и Саша отново да си бъде с нас и всичко отново да бъде прекрасно. Старецът Сковородников, който бе пристигнал миналата вечер за погребението, стоеше зад него и сълзите една по една се търкаляха по бузите му и падаха на големите му побелели мустаци. После пак ми притъмня пред очите и не помня как свърши панихидата.

Трябва да бе на втория или на третия ден след погребението на Саша. Сковородников си заминаваше за Енск и дойде в „Астория“, за да си вземе сбогом. При Саня имаше някой, мисля, че агентът, който отправяше материалите за Архангелск, и ние минахме в спалнята. Навсякъде се търкаляха ватени костюми, топли ръкавици, раници… Експедицията вече беше се прехвърлила от Арктическия институт в стаята на Саня.

Поканих стареца да седне на кревата и му направих кафе.

— Заминавате ли? — попита той.

— Да, сега, скоро.

Ние помълчахме.

— Извинявайте, аз не ви познавам още добре — каза той, — но много съм слушал и от душа се радвам, че Саня, когото считам за син, си свързва живота именно с вас. Разбира се, тъжно е, че така се случи… Бихме отпразнували заедно… Но в живота нищо не става по поръчка…

Той въздъхна и повтори още веднъж:

— В живота нищо не става по поръчка… Петя ми каза, че вие сте се грижили за Сашка и аз от душа ви благодаря.

Попитах го как е със здравето си Даря Гавраиловна.

— Там е работата, че не е добре. Не й позволяват да става. Страшно се задъхва. Ако тя беше здрава, ние веднага щяхме да вземем детенцето. И Петя би поживял при нас, макар за известно време. А сега не само че не мога да го взема, а не мога и да си представя как ще се върна. Та тя ще умре, като узнае за Сашенка. Най-голямата й радост в живота — това са Сашенка и Петя.

Знаех за какво мисли, като въртеше в ръката си старата медна запалка, направена от патрон — навярно спомен от гражданската война. Аз сама помислих за това, като се върнах на „Петроградска“ след погребението.

… Празна беше бялата небоядисана маса и не бяха нужни никому малките четки и незавършените медальони-миниатюри в старинен стил, над които Саша работеше през последно време.

„Не би ми било страшно толкова, но за малкия ми е страшно.“ Тя като че ли остави малкия си син в моите ръце. Тя би ме помолила за него, ако умираше в съзнание.