Вениамин Каверин
Двамата капитани (43) (Роман в два тома)

Десета глава
Неприятности

Първото свиждане и първата безсъница — това все още беше от предишния хубав живот. Но на другия ден почнаха неприятностите.

След закуска телефонирах на Катя и — крах. На телефона се обади Николай Антонич.

— Кой пита за нея?

— Един познат.

— А именно?

Мълчах.

— Е?

Окачих слушалката…

В единадесет часа аз се залостих в зеленчуковия магазин, от който се виждаше цялата Тверская-Ямская улица. Тоя път никой не ме сметна за крадец. Преструвах се, че звъня по телефона, купувах туршия, стоях до вратата с равнодушен вид. Чаках Нина Капитоновна. От по-ранните години знаех кога се връща от пазар. Най-сетне тя се показа — дребничка, прегърбена, в своето зелено кадифено палто, с чадър — в тоя студ! — и с неизменната мрежа.

— Нина Капитоновна!

Тя ме погледна сурово и без да продума ни дума, продължи пътя си. Аз се втрещих от учудване.

— Нина Капитоновна!

Тя сложи мрежата си на земята, изправи се и ме погледна с възмущение.

— Ето какво, гълъбче — каза тя строго. — Като на стар познат аз не ти се сърдя. Само че не искам вече ни да те видя, ни да те чуя.

Главата й малко потреперваше.

— Ти на една страна, а ние — на друга! И да не пишеш, да не телеграфираш! Едно мога да ти кажа: не допусках! Очевидно излъгала съм се!

Тя вдигна мрежата си и — хлоп! — вратата се затвори под носа ми.

Със зяпнала уста я огледах. Кой от нас двамата е полудял? Аз ли или тя?…

Това беше първият неприятен разговор. След него последва втори, а подир втория — трети.

Като се върнах вкъщи, срещнах при входа Лихо. Най-малко сега беше време да говоря с него за моето съчинение!

Ние се качвахме заедно по стълбите: той, както винаги, вирнал глава, върти глупаво нос насам-нататък, а аз — страшно ми се иска да го ритна с крак.

— Другарю Лихо, получих съчинението — казах аз изведнъж. — Вие пишете: „Идеализъм“. Това вече не е оценка, а обвинение, което трябва най-напред да се докаже.

— Ще приказваме друг път.

— Не, ще приказваме сега — възразих. — Аз съм комсомолец, а вие ме обвинявате в идеализъм. Вие нищо не разбирате.

— Какво, какво? — попита той и се начумери.

— Вие нямате понятие за идеализма — продължих, като забелязвах с радост как при всяка моя дума муцуната му се обтяга. — Вие просто не сте знаели как да ме злепоставите и затуй сте написали „Идеализъм“. Не току-така за вас казват…

Спрях се за секунда, като почувствувах, че ей сега ще кажа страшна грубост. След това все пак я казах:

— Че вашата глава е като кокосов орех: отвън корава, а вътре — вода.

Това беше така неочаквано, че и двамата се вцепенихме. След това той наду ноздри и каза късо и зловещо:

— Тъй ли?!

И бързешком отмина.

Точно един час след тоя разговор бях извикан у Корабльов. Това беше страшен признак: Корабльов рядко викаше в квартирата си.

Отдавна не бях го виждал така сърдит. Навел глава, той ходеше по стаята, а когато влязох, той се дръпна с някакво отвращение.

— Аха! — Мустаците му трепнаха сурово. — Хубави сведения идат за тебе! Просто приятно е да ги слуша човек!

— Иван Павлич, ей сега ще ви обясня всичко — възразих аз, като се стараех да говоря съвсем спокойно. — Аз не обичам критиците, това е вярно. Но това съвсем още не е идеализъм. Другите момчета всичко преписват от критиците и това му харесва. Нека той най-напред докаже, че съм идеалист. Той трябва да знае, че за мене това е оскърбление.

Аз подадох тетрадката на Корабльов, но той дори не я и погледна.

— Ти ще трябва да обясниш поведението си пред учителския съвет.

— На драго сърце… Иван Павлич — казах аз изведнъж, — отдавна ли сте били у Татаринови?

— Защо, какво има?

— Нищо.

Корабльов ме погледна право в очите.

— Е, брат — каза спокойно той, — виждам, че не току-така си нагрубил Лихо. Сядай и разказвай. Само внимавай да не лъжеш.

И на родната си майка дори не бих разказал, че съм се влюбил в Катя и че цяла нощ съм мислил за нея. Това беше невъзможно. Но мене отдавна ми се искаше да разкажа на Корабльов за промените в дома на Татаринови, за промените, които така не ми харесваха.

Той ме слушаше, разхождаше се от единия ъгъл до другия. От време на време се спираше и се оглеждаше с печален израз. Изобщо моят разказ, струва ми се, го разстрои. Веднъж той дори се хвана с ръка за главата, но се сепна и се престори, че глади челото си.

— Добре — каза той, когато го помолих да позвъни по телефона на Татаринови и да разбере каква е работата. — Ще направя това. А ти намини подир час.

— Иван Павлич, след половин час!

Той се усмихна печално и добродушно…

Тоя половин час аз прекарах в училищния салон. Паркетът в салона беше украсен с елхички и когато вървях от прозореца към вратата, тъмните ивички изглеждаха светли, а светлите — тъмни. Слънцето ярко грееше, пред широките прозорци се въртяха бавно прашинки. Как хубаво е всичко! И как е лошо!

Когато се върнах, Корабльов седеше на дивана и пушеше. Мъхнатият зелен френч, който той обличаше винаги, когато не се чувствуваше добре, беше наметнат на плещите му, а яката на ризата му — разкопчана.

— Е, брат, напразно ме моли да звъня — каза той. — Сега знам всичките ти тайни.

— Какви тайни?

Той ме погледна, сякаш пръв път ме вижда.

— Само че трябва да умееш да ги пазиш — продължи той. — А ти не умееш. Днес например ти ухажваш някого, а утре за това знае цялото училище. И то добре, ако е само училището.

Навярно видът ми е бил много глупав, защото Корабльов неволно се усмихна — впрочем едва забележимо. Най-малко двадесет мисли ми минаха изведнъж през главата. „Кой е направил това? Ромашка! Ще го убия! Значи ето защо Катя не дойде! Ето защо ме изгони бабичката!“

— Иван Павлич, аз я обичам — казах твърдо.

Той разпери ръце.

— Мене ми е безразлично, ако ще и цялото училище да приказва за това!

— За училището може да ти е безразлично — каза Корабльов. — Но какво ще кажат Мария Василиевна и Нина Капитоновна, това за тебе не е безразлично, нали?

— Не, и то ми е безразлично! — възразих разпалено.

— Позволи ми, но те, струва ми се, са те изгонили от дома си?

— От какъв дом? Това не е неин дом. Тя с нетърпение мечтае да свърши училище и да напусне тоя дом.

— Позволи ми, позволи… Значи какво? Ти си се наканил да се жениш ли?

Малко се сепнах.

— Това си е моя работа.

— Разбира се — побърза да каже Корабльов. — Но разбираш ли, аз се боя, че това не е тъй просто! Трябва все пак да се попита и Катя. Може би тя още няма намерение да се омъжва. Във всеки случай ще трябва да се почака, докато тя се върне от Енск.

— А — казах аз спокойно. — Те са я изпратили в Енск? Прекрасно.

Корабльов ме погледна отново — тоя път с нескривано любопитство.

— Леля й се разболяла и тя заминала да я види — каза той. — Заминала за няколко дни и като почне училището, ще се върне. По тоя повод, чини ми се, не си струва да се вълнуваш!

— Не се вълнувам, Иван Павлович. А що се отнася до Лихо, ако желаете, аз ще му се извиня. Само че нека и той си оттегли думите, че съм бил идеалист.

Сякаш нищо не бе се случило, сякаш Катя не беше изпратена в Енск, сякаш не бях решил да убия Ромашка — ние приказвахме цели петнадесет минути за моето съчинение. След това се сбогувах, казах, че ако може, ще намина и утре и си отидох.