Вениамин Каверин
Двамата капитани (140) (Роман в два тома)

Трета глава
Свободен „лов“

Всичко беше чудесно — капитанът се яви в полка, командирът на полка го представи на другарите, на екипажа. Тоя замислен, равнодушен щурман латиш^[1], с лула, с широки гащи, ще може ли да замени скъпия ми загинал Лури?

Между летците капитанът намира свои бивши ученици още от Балашовската школа. Той живее в нов дървен дом, стените на който още миришат на смола, в широка стая заедно със своя екипаж, и изгледът от прозореца му напомня младостта в мъничкия град зад Полярния кръг.

С учудване той се убеждава в това, че много от летците го познават и даже смятат за несправедливо, разбира се, без каквото и да бил основание, че той има само два ордена, а не четири. И тъй, всичко е прекрасно. Но всъщност не всичко е така прекрасно, както ни се струва на пръв поглед. Всъщност капитанът не спи по цели нощи, като чете и препрочита писмото от село Болшие Лубни, в което някакъв си директор Перишкин му съобщава, че Катерина Ивановна Григориевна — Татаринова, доколкото му е известно, е напуснала лагера още през месец май, т.е. „преди преместването на същия в Новосибирската област“, при което за бабичката и мъничкия Петя директорът Перишкин, кой знае защо, не споменава нито дума.

Всъщност полкът, в който командуващият Военновъздушните сили изпращаше капитана, беше торпедно-бомбардировачен, следователно капитанът трябваше да изучава нова специалност.

Всъщност той беше дълбоко потресен, защото още при първия полет се убеди, че е отвикнал от Севера, така беше отвикнал, че беше забравил даже „чувството на земята“, което тук винаги биваше малко по-друго.

Но всичко туй още не беше беда. Всичко иска своето време. Всичко може да се поправи освен непоправимото, което идва, без да пита, и от което няма отърваване.

Не мисля особено много да разказвам за въздушната война на Север, макар това да е твърде интересно, защото никъде не са се проявили така бляскаво качествата на руския летец, както на Север, където при всички трудности и опасности на полетите и боя често се прибавя лошото време и полярната нощ, траеща половин година… Един британски офицер пред мен каза: „Тук могат да летят само руси“. Разбира се, това беше ласкателство, но ние напълно го бяхме заслужили.

Самата бойна обстановка на Север също беше много по-сложна от другите въздушни театри на войната. Немските транспорти обикновено се движеха почти до самите високи брегове — толкова близко, колкото им позволяваше дълбочината на водата. Беше трудно — не само за това, че изобщо е много трудно да се потопява транспорт, а защото да излетиш над транспорта край висок бряг, е невъзможно или почти невъзможно. Ние не можехме да използуваме даже половината от всички румбове (180°). А опитайте без тази половина да атакувате кораб, над който трябва да се мине колкото се може по-ниско, та торпедото, хвърлено във водата, да попадне по-точно в целта! При това корабът не чака, разбира се, да го потопят, а заедно с конвоя открива огън от всичките си зенитни оръдия, картечници и оръдия от главен калибър. Стиснал зъби, неузнаваем в разгара на боя, ти навлизаш в тоя шумен разноцветен ад!

Навярно, ако бихме разказвали час след час, ден след ден как сме живели на Н., би се получила еднообразна картина. Само полети и критика на полетите. Учение, т.е. същите тия полети. Обедите в дългата дъсчена барака и на масата — разговори за полетите. Вечерите минаваха в офицерския клуб, който се откри по мое време и привличаше най-вече младежите, които със завидна лекота минаваха от смъртната опасност на торпедната атака към танците и бъбренето с момичетата. На момичетата младши лейтенанти се разрешаваше да се явяват на тия вечери в цивилни дрехи.

А може би не нещо друго, а тъкмо тия преходи отразяваха не простотата и привидното еднообразие, а напротив, необичайното, почти фантастичното, което наистина изпълняше нашия живот. Да летиш в тъмнината при снежна вихрушка, да летиш над морето с надупчен като решето самолет след боя, който още отеква в изстиващото тяло, и след два часа да се явиш в светлите, разкошни стаи на офицерския клуб, да пиеш вино и да дрънкаш глупости — как би трябвало да се отнасяш към смъртта, за да не забелязваш този контраст или поне да не мислиш за него? Впрочем и аз мислех за него само в първите дни.

По-горе споменах, че клубът привличаше най-вече младежта. Но почти целият полк се състоеше от млади хора — само трима или четирима „старци“ като мене бяха над тридесет. Полка командуваше Героят на Съветския съюз, когото всички наричаха просто Петя, защото иначе не можеше да наричаш този умен младеж с гърбав нос и със смело ококорени очи. Той току-що бе навършил двадесет и четири години.

Това също беше един въпрос, върху който трябваше да се помисли — един от многото въпроси, които неочаквано ме разтревожиха, когато пристигнах на Север. Новото поколение летци беше издигнато от войната, то беше поколение, от което имаше какво да се научим. Разбира се, между нас нямаше никаква пропаст — не знам защо, трябва да се предполага, че между „бащите и децата“ непременно трябва да има пропаст. Но нещо ставаше — и в Н. неслучайно аз мислех по-малко за себе си, отколкото обикновено, и по-леко изпълнявах разните рисковани задачи.

Кой знае, може би именно за това, че се бях „подмладил“, съдбата, която сурово се подигра с мене в началото на войната, тук, в Н., съвсем иначе се отнесе към мене.

През юли още хвърлях бомби над Киркинес — доста сполучливо, както се виждаше от снимките. В началото на август склоних командира на полка да ме пусне на „свободен лов“ — така се нарича полетът без разузнавателни данни, но, разбира се, в такива места, където е най-вероятна срещата с немски конвой. И ето, заедно с един лейтенант ние потопихме един транспорт от четири хиляди тона. Потопи го, собствено казано, лейтенантът, защото моето торпедо, което беше хвърлено доста наблизо, отиде наляво. Но всичко беше проверено в този бой, и раненият крак, който се държеше превъзходно. Бях доволен, макар че при критиката на полетите командирът на ескадрата (едно време в Балашов за малко щях да го отчисля от школата, защото не умееше да лети) с неопровержима яснота доказа, че именно така „не бива да се потопяват транспортите“. След два-три дни той трябваше да повтори своите доказателства, защото минах над транспорта още по-ниско — тъй ниско, че си донесох парче антена, закачила се за самолета. При това транспортът — моят пръв — беше потопен, тъй че доказателствата, без да губят своята стойност, получиха само теоретическо значение.

Накратко казано, в средата на август аз потопих втори кораб — от шест хиляди тона, охраняван от специален караул и миноносец. Тоя път бях заедно с командира на ескадрата и за свое удоволствие забелязах, че той атакуваше още по-ниско от мене. Разбира се, той не направи на себе си бележка.

Така течеше животът ми — изобщо не беше лошо. В края на октомври командуващият Въздушните военни сили ме поздрави с ордена на Александър Невски.

Имах вече и другари в Н. — неподвижният, мълчалив щурман, с лула и широки гащи, беше умен и начетен човек. Наистина той малко говореше, а при полетите изобщо не говореше, но затова на въпроса „Къде сме?“ винаги отговаряше с точност, която ме поразяваше. Мене ми харесваше неговият маниер да попада на целта. Ние бяхме различни хора, но невъзможно е да не обикнеш оня, който всеки ден наред с тебе дели тежкия, рискован труд на полета и торпедната атака. Ако ни очакваше смърт, то тя щеше да бъде обща, в един ден и час. А тези, които имат обща смърт, имат и общ живот.

Не само с моя щурман се сближих в Н. Но тази дружба не беше това, по което тъгувах. И ненапразно от онова време съм запазил куп неизпратени писма — аз се надявах, че ние с Катя ще ги прочетем след войната.

При това другарят, и то най-искреният, беше така близко, че трябваше само да се кача на един катер — и след двадесет минути да го прегърна и да му разкажа всичко това, което разказвах на Катя в неизпратените писма.