Вениамин Каверин
Двамата капитани (103) (Роман в два тома)

Втора глава
Какво ни разказа баба

Трябва да кажа, че някои черти от бабиния характер ми се виждаха напоследък загадъчни. Тя се отнасяше винаги с ирония към гледането на карти, а сега изведнъж се беше увлякла и бе почнала да си носи тесте карти. Тя гледаше с поп купа, с когото очевидно имаше сложни отношения.

— Та ето какво си измислил ти, гълъбче — говореше тя сърдито, — хубава къща. А държавните къщи не ти ли са по вкуса?

След разговора тя скачаше внезапно и бързаше за вкъщи — „за домашните си работи“, макар преди малко да се беше оплаквала, че у дома й е скучно и няма какво да прави там.

— Не, трябва да си ида — изплашено говореше тя. — Как така! Непременно трябва!

Тя много обичаше да ходи на кино, а сега се изплаши дори, когато я поканих.

— Да се ходи на кино — каза тя важно, — може, но изключително в зависимост от качеството на филма.

„Изключително в зависимост от качеството“ — моята баба не говореше по-рано така важно.

Разбира се, досещах се кой е попът купа, комуто в дълбочината на душата си баба предсказваше държавната къща, и защо тя изведнъж се разбързваше за вкъщи, и откъде са тия дълги обработени фрази. Николай Антонич — ето кой занимаваше всичките мисли на моята бедна баба.

Това беше неговата власт, неговото удивително влияние.

Неведнъж я увещавах да поживее с мене през ония малко дни, които ние със Саня прекарвахме в Москва — но тя за нищо на света не искаше да чуе за това.

— Ако си ида, пак ще ме намери — каза тя загадъчно. — Не, вижда се, съдбата ми била такава.

— Как така ще те намери! Много си му дотрябвала! Той няма и да те потърси.

Баба мълчеше.

— Не, ще ме потърси! За него е важно това.

— Защо?

— Защото това ще бъде според неговото разбиране. Нали живея в неговия дом. Не може да е по вашему. Нали ми чете всяка вечер.

Всяка вечер Николай Антонович четеше на баба своята книга…

Много ми се искаше тя да се пресели при нас, ако се установим в Ленинград. Но с всяка нова среща се убеждавах, че е невъзможно. Все по-малко се сърдеше баба на Николай Антонич и все повече говореше за него с някакъв суеверен страх. Тя се разсърди, когато веднъж я попитах — Николай Антонич с какво си чисти рогата — с прах за зъби или с пемза. Очевидно в дъното на душата си тя беше убедена в неговата свръхестествена сила.

„Само да си помисля нещо и той вече го знае — каза тя веднъж. — Бях решила пирог да направя, а той казва: Само недей със саго^[1], че е тежко за стомаха.“

Какво всъщност се беше случило, та като се намери ненадейно на гара Л., моята баба бодро закрачи към нас с чадър в едната ръка и с пътническа платнена чанта в другата?

По пътя тя попита необходимо ли е изваждането на адресен билет за дачата ни.

— Може и така, без адресен билет — отговорих. — А защо те тревожи това?

— А не! Да ме запишат — каза баба, като махна с ръка, — сега ми е все едно.

Бях й писала и разказвала хиляди пъти за големия и малкия Петя и за покойната Саша. Петя даже идваше у нас, когато като момиче живеех на улица „2-ра Тверская-Ямская“, тъй че баба го познаваше. Но тя така церемонно се поздрави с тях, като че ли ги виждаше за пръв път. Целуна малкия разсеяно, а за „учената бавачка“ студено забеляза, че лицето й има зверско изражение.

Нямаше никакво съмнение — баба е потресена от нещо. Но от какво? Това беше загадка!

Наели бяхме две стаички и малка пристройка, която беше като че нарочно направена за баба: също такава мъничка и суха като нея. Щом влязохме в малката къщичка, тя най-напред провери куките на прозорците и заключва ли се вратата.

— Е, бабо, стига, омръзна ми всичко това — казах рязко. — Ето, ще затворя вратата и никой нищо няма да чуе. И още сега искам да ми кажеш какво се е случило.

Баба помълча.

— Ще ти разкажа! Ех, че те изплаших!

… Тя поспа, уми се и дойде на масата подмладена, докарана, с рокля с буфани и с кремави обувки с дълги носове.

— Икономка си взе — почна тя без предговор. — И казва: „Не е икономка, а секретарка. Тя ще ми помага“. А нейна милост слага мръсните си пантофи на печката. Ето ти помощта!

Някаква си Алефтина Сергеевна бе поставила мръсните си пантофи на печката. Това беше много интересно. Ние седяхме в градината, баба гордо разказваше и все още мъчно можеше да се разбере каква е работата. Аз виждах, че на Петя страшно му се искаше да я нарисува, а тя му се заканваше с пръст, което значеше — да не си посмял!

Аз пък се заканвах на Саня, който едва сдържаше смеха си. Сериозно слушаше само малкият Петя.

— Ако е секретарка, защо си мушка пантофите, където готвя? Аз никога няма да позволя това. Може би съм възнамерявала да запаля печката?

— Е?

— И я запалих.

— Е?

— И изгоряха — гордо каза баба. — Да не ги поставя, кой й е крив.

Ние се превивахме от смях.

С една дума, икономката останала без пантофи и това заставило Николай Антонович да повика баба, за да си поговорят сериозно.

— „Аз съм такъв, аз съм онакъв!“ — И баба се наду и представи как Николай Антонич говори за себе си. — А ти помълчи, щом си по-добър от другите. Остави другите да говорят за тебе. Показа ми квартирата: „Нина Капитоновна, избирайте!“

Николай Антонич получил квартира в нова къща на улица „Горки“ и на бедната ми баба беше предложено да си избере, която стая иска в тая великолепна квартира. Цял месец той обикалял Москва — мебели си търсел. Квартирата на улица „2-ра Тверская-Ямская“ щяла, според думите на Николай Антонич, да бъде превърната в „Музей капитан Татаринов“. Очевидно него малко го смущаваше обстоятелството, че капитан Татаринов никога не е прекрачвал прага на тая квартира.

— А аз се поклоних и му казвам: „Покорно ви благодаря. Още не съм живяла по чужди къщи“.

Именно след този разговор на баба й хрумнало да избяга от Николай Антонич и да дойде при нас. Но че се е бояла от него, това се вижда от факта, дето вместо да си събере просто вещите и да замине — най-напред се е помирила с него и се е постарала даже да се помири с икономката. Тя си е изработила най-сложен психологически план, основан на заминаването на Николай Антонич за Болшево, в почивния Дом на учените. За пръв път през цели двадесет години тя мръдва от къщи и тайно изчезва от Москва, с чадър в едната ръка и платнена пътна чанта в другата…

… Саня винаги ставаше в седем часа и ние отивахме преди закуска да се къпем. Така беше и в това утро, което с нищо не се отличаваше от другите неделни утрини.

Разбира се, че с нищо не се отличаваше! Но защо така добре съм го запомнила? Защо виждам, като че бе вчера, как ние със Саня, ръка за ръка, тичаме по надолнището и той, пазейки равновесие, се плъзга по трепетликата, прехвърлена през ручея, а аз свалям пантофите си и минавам по плиткото и краката ми усещат грапавото пясъчно дъно? Защо мога да повторя всяка дума от нашия разговор? Защо ми се струва, че и досега чувствувам сънната, тайнствена прелест на езерото, над което падаха коси слънчеви лъчи? Защо с нежност, от която почва да ми се свива сърцето, аз си спомням всяка незначителна подробност на това утро — капчиците вода по гърдите, плещите и по мургаво-руменото лице на Саня и неговото мокро кичурче на тила, когато излиза от водата и сяда до мене, обхванал с ръце коленете си? Момченцето със запретнати панталонки, със собственоръчно направена въдица, на което Саня обясняваше как да лови раци — на голям огън и с гнило месо.

Защото не минаха някакви си три-четири часа, и всичко това — нашето чудесно къпане, и сънното езеро с неподвижно отразените в него брегове, и момченцето с въдичката, и още хиляди други мисли, чувства, впечатления, — всичко това изведнъж потъна някъде зад девет царства в десето и като в свит докрай бинокъл ми се видя мъничко, незначително и неизказано далеч…