Вениамин Каверин
Двамата капитани (137) (Роман в два тома)

Двадесета глава
Сянка

— Това се почна отдавна, още в училището — продължаваше Ромашов. — Трябваше да уча цяла нощ, за да науча урока си и да отговоря така свободно, както ти отговаряше. Искаше ми се да не мисля за пари, защото виждах, че ти никак не се интересуваш от тях. Мечтаех да стана такъв, какъвто си ти, да стана като тебе и се мъчех, защото всякога и във всичко ти биваше по-горе и по-силен от мен.

С треперещи пръсти той извади от стъклената кутийка, която беше на масата, папироса и почна да търси кибрит. Щракнах запалката, той запуши, засмука и я хвърли.

— Случваше се, срещах те на улицата — като се криех при входовете, вървях след тебе като сянка. Седях в театъра зад гърба ти и си мислех, боже мой, с какво се отличавам от тебе? Но знаех, че виждам на сцената друго, защото на всичко гледах с други очи, не като твоите. Да, не само Катя беше нашият спор. Всичко, което чувствувах всякога и всякъде, се бореше с това, което чувствуваше ти. Ето защо знам всичко за тебе: ти работи в селскостопанската авиация на Волга, след това на Далечния изток. Ти отново се опита сякаш да те пратят на Север — отказаха ти. Тогава замина за Испания, боже мой, всичко онова, за което се бях трудил и мъчил дълги години, стана сякаш от само себе си. Но ти се върна — с отвращение закрещя Ромашов — и оттогава ти тръгна все на хубаво. Замина с Катя за Енск — виждаш ли, аз знам всичко, даже и това, което ти отдавна си забравил, защото беше щастлив, а аз — не, защото съм нещастен.

Той конвулсивно въздъхна и си затвори очите. После ги отвори и нещо съвсем трезво, остро, безкрайно далечно от тези страстни признания се мярна в неговия бърз поглед. Слушах го мълчаливо.

— Да, исках да ви разделя, защото тази любов през целия ти живот беше твоето чудно щастие. Умирах от завист, като мислех, че ти любиш просто за това, че любиш, а още и за това, че исках да ти отнема любовта. Може би е смешно, дето говоря с тебе за любов! Но вече се свърши нашият спор, загубих, и какво значение има за мене това унижение в сравнение с туй, че ти си жив и здрав и че съдбата отново ме излъга!

Звънеше телефонът в антрето. Вишимирски каза:

— Да, дойде си. Откъде го търсите?

Но не знам защо не повика Ромашов.

— И ето, войната почна. Отидох по собствено желание. Можех да остана, но се отказах. Ще ме убият — прекрасно! Но тайничко се надявах, че ще загинеш ти! Край Виница лежах в една плевня, когато влезе някакъв летец и се спря при вратата, четейки вестник. „Ех, момчета — каза той, — жалко, че са изгорели“. — „Кои?“ — „Капитан Григориев с екипажа си.“ Прочетох съобщението хиляди пъти, научих го наизуст. След няколко дни те срещнах в ешелона.

Беше твърде странно това, дето той търсеше сякаш съчувствие от моя страна, дето въпреки неговите надежди аз съм жив. Но той беше така увлечен, че не забелязваше нелепостта на своето положение.

— Ти знаеш какво се случи след това. Бълнуване, за което ми е съвестно да си спомням! Още във влака ме порази това, че ти сякаш не мислеше за Катя. Видях, че тая мръсотия и безредие те мъчат, но всичко това беше твое и ти би дал живота си, за да няма отстъпление. А за мене това значеше само, че ти отново щеше да се издигнеш и да станеш по-силен от мен.

Той замълча. Сякаш никога не бе съществувала трепетликова горичка, купчината мокри листа и цепеницата, която ми попречи да замахна с ръка, сякаш не бях лежал, опрян с ръце на земята, и не бях се сдържал да не му викна: „Върни се, Ромашов!“ Та той стоеше пред мен като представителен господин в лек сив костюм: Почнаха дори ръцете да ме сърбят — така ми се искаше да го ударя с револвера.

— Да, това е дълбока мисъл — казах, — впрочем подпиши, моля ти се, този лист.

Докато той се разкайваше, аз пишех „показанието“, т.е. кратката история за пропадането на експедицията по търсенето на капитан Татаринов. Това беше цяла мъка за мене, не умея да пиша канцеларски книжа. Но „показанието на М. В. Ромашов“ струва ми се успях да напиша, може би защото така и написах „подло излъгах ръководството на Главния северен морски път“ и т.н.

Ромашов бърже прочете написаното.

— Добре — промърмори той, — но най-напред трябва да ти обясня…

— Ти най-напред подпиши, а после ще ми обясниш.

— Но ти не знаеш…

— Подписвай, подлецо! — казах с такъв глас, че той се поотмести с ужас и някак бавно, сякаш без желание, затрака със зъби.

— Моля.

Той подписа и хвърли злобно перодръжката.

— Ти трябва да ми благодариш, а не да използуваш моята откровеност. Добре тогава!

— Да, искам да те използувам.

Той ме погледна и в тоя момент сякаш от цялата си душа съжаляваше, че не е свършил с мене още в трепетликовата горичка!

— Върнах се в Москва — продължаваше той — и изведнъж почнах да действувам, за да ме прехвърлят в Ленинград. Пътувах през Ладожкото езеро. Немците потапяха нашите параходи, но аз се добрах, и при това навреме. Слава богу — добави той нервно, — още един ден или не повече от два и може би щях да я погреба.

Може би това беше истина. Още когато Вишимирски каза, че Ромашов бил в Ленинград, аз си спомних за червенокосия майор, за когото разказваха портиерката и децата. „Тя откопа червенокосия, той имаше хляб. Голяма раница, сам я носеше, не ми я даваше.“ Но друго ме вълнуваше. Ромашов можеше да увери Катя, че съм загинал — разбира се, в боя, а не в трепетликовата горичка.

— И ето ме в Ленинград. Ти не можеш да си представиш какво беше. Получавах триста грама и половината носех на Катя. В края на декември успях да намеря малко гликоза, изпохапах си пръстите, докато я занеса на Катя. Строполих се пред леглото й, тя каза: „Миша!“ Но нямах сили да се вдигна. Спасих я — мрачно повтори той и сякаш страшната мисъл, че мога да не повярвам, отново го порази — и ако сам не загинах, то беше само от съзнанието, че съм нужен на нея и на теб.

— И на мен?

— Да, и на теб. Сковородников беше й писал, че ти си убит, тя беше жива умряла от скръб, когато пристигнах. И само да беше видял какво стана с нея, когато казах, че съм те срещнал! Разбрах в оная минута, че съм жалък — каза Ромашов така високо, че в антрето даже се чу някакво изтропване, сякаш Вишимирски беше паднал от стола, жалък пред тази любов. — И горчиво и мъчително се разкайвах в тази минута, че исках да те убия. Това беше лъжлива стъпка. Твоята смърт не би ми донесла щастие.

— Всичко ли каза?

— Да, всичко. През януари ме командироваха в Хвойна, аз се отлъчих за две седмици, докарах месо, но квартирата беше вече празна. Варя Трофимовна, навярно я познаваш, бе отпратила Катя със самолет.

— Къде?

— За Вологда, узнах това точно. А след това за Ярославъл.

— Кого си питал в Ярославъл?

— Евакуационния пункт, там началникът ми е познат.

— И получи ли отговор?

— Да, но там е написано само, че тя е минала през евакуационния пункт и е изпратена в болница за ленинградци.

— Я ми покажи.

Той намери в масата писмото и го подаде. „Станция Всполие — прочетох аз. — В отговор на вашето запитване…“

— А защо Всполие?

— Там се намира евакуационният пункт, това е на два километра от Ярославъл.

— Сега всичко ли каза?

— Всичко.

— Тъй че слушай ме — стараейки се да не се вълнувам, казах на Ромашов. — Не мога да ти прощавам или да не ти прощавам, каквото и да си направил за Катя. Това вече не е наш личен спор след това, което ти направи с мене. Не с мене спореше ти, когато искаше да доубиеш тежко ранения, когато го обра и го изостави в гората сам. Това е военно престъпление и преди всичко теб ще те съдят като подлец, който е нарушил клетвата.

Погледнах го право в очите и останах поразен. Той не ме слушаше. Някой се качваше по стълбите, двама или трима, отекнаха ясно стъпки на площадката. Ромашов безпокойно се огледа. Почукаха, след това позвъниха.

— Да отворя ли? — попита зад стената Вишимирски.

— Не! — викна Ромашов. — Попитайте кой е — сякаш опомняйки се, добави той не така високо и премина по стаята с леки, танцуващи стъпки.

— Кой е там?

— Отворете, от домоуправата.

Ромашов въздъхна през стиснати зъби.

— Кажете, че ме няма вкъщи.

— Не знаех. Звъниха и казах, че сте вкъщи.

— Разбира се, у дома е — казах високо.

Ромашов се хвърли към мене, хвана ме за ръцете.

Аз го отблъснах. Той изръмжа, след това тръгна след мен към антрето и застана, както по-преди, между стената и гардероба.

— Една минута — казах, — сега ще ви отворя.

Влязоха двама — единият възрастен мъж, очевидно председателят, ако се съди по навъсения, хазайски израз на лицето му, и оня младият, с бавните движения, с хубавичкия каскет, когото видях в домоуправата. Най-напред младият ме погледна, после, без да бърза, погледна Ромашов.

— Гражданинът Ромашов?

— Аз.

Вишимирски скръцна със зъби така силно, че всички се обърнаха.

— Оръжие имате ли?

— Нямам — отговори Ромашов почти хладнокръвно. Само някакъв нерв биеше на неговото неподвижно лице.

— Е, какво, приберете си вещите: една смяна долни дрехи стига. Домоуправителю, вървете с арестувания! Другарю капитан, моля ви да си покажете документите…

— Николай Иванович, това е празна работа, нелепост — високо каза Ромашов някъде от втората стая, където си събираше вещите и ги поставяше в раницата си, — ще се върна след няколко дни. Все същата оная история с карантията. Помните ли, аз ви разказвах — за карантията от Хвойна.

Вишимирски отново скръцна със зъби. От всичко се виждаше, че той никога не е чувал за никаква карантия.

— Саня, аз се надявам, че ти ще я намериш в Ярославъл — още по-високо каза Ромашов, — предай й…

Видях от антрето как той изпусна раницата и се спря малко със затворени очи.

— Добре, нищо — избъбри той.

— Извинявайте, може ли да ми дадете чаша вода? — каза на Вишимирски човекът с хубавичкия каскет.

Вишимирски му даде. Сега всички стояха в антрето — Ромашов с раница на гърба, домоуправителят, който тъй и не каза нито дума, разстроеният Вишимирски с празна чаша в ръката. Една минута всички мълчаха. След това агентът блъсна вратата.

— Довиждане, извинете за безпокойството.

И вежливо помоли Ромашов да мине напред.

 

 

Навярно ако имах време, бих се постарал да намеря дълбокия смисъл на това, че съдбата, която се яви в квартирата на Ромашов в лицето на представителя на московската милиция, така решително попречи да си завършим нашия разговор. Но влакът за Ярославъл тръгваше в 20 часа и 20 минути, а аз трябваше:

а) да се явя при Слепушкин и не само да се явя, но и да се оформя, което щеше да ми отнеме час и половина;

б) да намина в отдела за наградите — още в М-ов получих известие, че моят втори орден Червено знаме е утвърден и мога да получа документ в нар. комисариат;

в) да си приготвя нещо за път: почти всичко, което бях донесъл от М-ов, го оставих на един балтийски летец, с когото бяхме в един и същ полк в Ленинград;

г) да си купя билет, което впрочем по-малко ме безпокоеше, защото можех да замина и без билет.

Освен това трябваше да пиша за Ромашов до военния прокурор.

Всичко това ми се струваше съвсем наложително, т.е. моето време през останалите четири или пет часа, до тръгването на влака, беше напълно разпределено. А всъщност може би трябваше да се върна единствено при Валя Жуков, от когото се намирах само на пет минути, и тогава — кой знае? — може би щях да намеря време, дори щях да мога и да помисля върху тази смесица от лъжи и истини, с които се мъчеше да се оправдае пред мен Ромашов.

Аз даже постоях на Арбатския площад: „Няма ли да е добре да намина за малко при Валя?“ Но вместо да ида при Валя, аз влязох в бръснарницата — трябваше да се обръсна и да си сменя якичката, преди да се явя в Хидрографското управление, където един контраадмирал трябваше да ме представи на друг.

Точно в 17 часа пристигнах при Слепушкин, а в 18 часа бях вече зачислен в кадрите на ГУ^[1] като командирован в Крайния север, на разпореждането на Р. Преди две-три години тия така прости канцеларски думи биха открили пред мен дивата линия на сопките, осветена от слабото слънце на първия полярен ден, а сега, изпълнен с грижи и вълнения, машинално пъхнах удостоверението в джеба и като мислех за това, че напразно не помолих Р. да се свържа с Ярославъл по военния телеграф, излязох от управлението.

Няма да разказвам за това как загубих час и половина в отдела за наградите и т.н. Но за тази последна, паметна среща в Москва трябва да разкажа.

Твърде уморен, с раница в една ръка, с куфар в друга, на станция „Охотний ряд“ се спуснах в метрото. Служебният ден се свърши и макар през лятото 1942 година в метрото да беше още просторно, пред ескалатора стоеше цяла тълпа. Движещата се лента се издигаше срещу мен и аз се вглеждах в лицата на московците, като изведнъж си помислих, че за целия тоя изпълнен с тичане и умора ден така и не успях да видя Москва. Отдалеч забелязах един тромав човек с каскет от дебел плат и палто върху широки квадратни плещи, който сякаш не се изкачваше, а плуваше — израстваше, снизходително изчаквайки кога ще го изкачи горе тая шумна машина.

Това беше Николай Антонович.

Позна ли ме той? Едва ли. Но даже и да ме беше познал — какво общо имаше той с малкия капитан с вехта куртка, с некрасива раница, от която стърчеше крайшникът на хляба?

Разсеяният му поглед се плъзна равнодушно по лицето ми.