Вениамин Каверин
Двамата капитани (64) (Роман в два тома)

Шеста глава
У доктора

… Не беше трудно да се намери тая къща, защото цялата улица се състоеше само от една къща, а всички останали съществуваха още само във въображението на строителите на град Заполярие.

Вече мръкваше, когато потропах на докторовата къща, и тъкмо в тоя миг прозорците светнаха и нечия сянка се мярна замислено зад пердето. Дълго никой не ми отваряше и аз сам отворих полекичка тежката врата и се намерих в един широк чист вестибюл.

— Тук ли са стопаните?

Никой не се обади. В къщата стоеше изправена метла и аз си очистих с нея плъстените ботуши: снегът беше до колене.

— Има ли някой вкъщи?

Никой. Само едно малко червеникаво коте изскочи изпод закачалката, погледна ме изплашено и избяга. След това на вратата се показа докторът.

Може би от медицинска гледна точка това е невероятно, но той не само не беше остарял през тия години, но дори се беше подмладил и отново беше заприличал на оня дълъг, весел, брадат доктор, който ни учеше на село, мене и сестра ми, да печем картофи, забодени на пръчица.

— Мене ли търсите?

— Докторе, искам да ви поканя при един болен — казах бързо. — Интересен случай: немота без глухота. Човекът чувал всичко, но не може да каже „мама“.

Докторът повдигна бавно очилата си на челото.

— Извинявайте…

— Казвам: интересен случай — продължих сериозно аз. — Човекът може да произнесе само шест думи: кура, седло, ящик, вьюга, пьют, Абрам. Болният Г. Описано в списание.

Докторът се приближи към мене с такъв вид, сякаш се канеше да издърпа езика ми или да надникне в ухото. Но той просто каза:

— Саня!

Прегърнахме се.

— Все пак долетя!

— Долетях.

— Юначага! Летец ли си? Юначага, юначага!

Той ме прегърна през раменете и ме поведе към трапезарията. Там стоеше едно дванадесетгодишно момче, много прилично на доктора. То ми подаде ръка и говорейки на „о“, каза: „Володя“.

Тук беше по-светло, отколкото във вестибюла, и докторът почна да ме разглежда от всички страни и тоя път, чини ми се, едва се сдържа да не надникне наистина в ухото ми.

— Юначага! — повтори той пак десетина пъти. — Ами сестра ти? Тя къде е? И тя ли лети?

— От сестрата сърдечен поздрав казах аз. — Тя е художничка, омъжи се и живее в Ленинград.

— Вече се е омъжила? С плитките?

Засмях се: Саня като дете носеше плитки.

— Ех, че съм остарял! — въздъхна докторът. — Пристигна едно мъничко слабо момче, което ходеше в големи скъсани панталони, и излиза, че то е вече летец. Момиченцето с плитките се оказва художничка, омъжила се и живее в Ленинград.

— Иван Иванич, честна дума, вие не сте се изменили. Просто поразително. Дори сте се подмладили!

Той се засмя. Беше му приятно да слуша това и после аз през цялата вечер току повтарях от време на време, че се е подмладил или във всеки случай съвсем не се е променил.

Пиехме чай, когато дойде жената на доктора, Ана Степановна — една висока пълна жена, която ми се стори в своя дебел кожух и дълги кожени ботуши като някой северен бог. Тя сне кожуха и ботушите си и въпреки това си остана така едра, че дори дългият доктор изглеждаше в сравнение с нея не много дълъг, да не говорим пък за мене. Лицето й беше съвсем младо и тя много подхождаше на тоя чист дървен дом, на жълтия под и на селската плетена изтривалка. В нея имаше нещо староруско, както впрочем и в самото Заполярие, макар че това беше съвсем нов град, построен едва преди пет-шест години. След това се научих, че тя била поморка.

Ние заприказвахме за град Заполярие и аз узнах историята на тоя чуден дървен град с дървени тротоари и паважи — град, в който самата почва се състои от вкаменили се стърготини.

— След дъжд ти се струва, че вървиш все из стаи — каза Ана Степановна. — Все подове, подове. И шосето е дървено.

Излезе, че докторът пристигнал в Заполярие с първия параход и целият град бил построен пред неговите очи.

— Тук в 1928 година беше гора — каза той. — А на мястото, гдето сега седим и пием чай, ходеха на лов за зайци.

— А сега има само една къща — каза Ана Степановна, — все се канят да застроят улицата и все още не са я застроили.

— Ами театърът лош ли е?

— Театърът е хубав.

— Миналата година идва тук Московският художествен театър — каза Володя и се изчерви. — Ние ги посрещнахме с цветя. Те се чудеха откъде имаме цветя, а тук ги има колкото щеш.

Всички го погледнаха и той още повече се изчерви.

— Володя обича театъра — каза Ана Степановна, — освен това много обича…

— Мамо!

Докторът се засмя.

— Мамо, мога ли да ти кажа нещо за една минута — каза сурово Володя и излезе. И Ана Степановна се засмя и тръгна подире му.

— Стихове пише — пошепна докторът. — Но като си спомни човек сега, много е интересно — продължи той. — Чудесно време беше! Когато се строеше първият завод за бичене на дървен материал, във вестника вместо дата печатаха: еди-колко дни до пущането на завода. Двадесет дни. Деветнадесет дни. И най-сетне — един ден! Ами първите самолети! Как ги посрещнахме! А ти? — спомни си изведнъж докторът. — Ти как си? Какво смяташ да правиш?

— Смятам да летя.

— Къде?

— Още не знам. Планове големи, но сега ще возя скъпи дивечови кожи в Красноярск.

— Ами плановете за нов въздушен път?

— Да… Иван Иванич — казах аз, когато беше изядено всичко на масата и се заловихме за вкусното домашно къпиново вино. — Помните ли писмата, които разменихме помежду си, когато бях още в Ленинград?

— Помня.

— Вие ми написахте едно много интересно писмо за тоя щурман — продължих аз — и искам да узная преди всичко запазени ли са неговите тетрадки.

— Запазени са.

— Много добре. А сега изслушайте ме. Това е доста дълга история, но все пак ще ви я разкажа. Както е известно, не друг, а вие ме научихте на времето да говоря. Разплащайте се сега.

И аз му разказах всичко, като се почне от чуждите писма, които някога ми четеше на глас леля Даша. За Катя казах само няколко думи — като информация. Но на това място докторът, кой знае защо, се усмихна и веднага взе отново равнодушен вид.

— … Това беше много изтощен човек — каза той за щурмана. — Всъщност той умря не от гангрена, а от умора. Той беше изразходвал твърде много сили, за да избегне смъртта, и сили за живот вече не му бяха останали. Такова впечатление правеше той.

— Вие говорили ли сте с него?

— Говорил съм.

— За какво?

— Чини ми се за някакъв южен град — каза докторът, — като че ли за Сухум или за Баку. Това беше у него просто фиксидея. Тогава всички приказваха за войната: тя току-що беше почнала. А той — все за Сухум, как там било хубаво, топло. Навярно е бил родом оттам.

— Иван Иванич, тия дневници тук ли са, у вас? В тая къща?

— Тук.

— Покажете ми ги.

Мислех често за тия дневници и в края на краищата те бяха почнали да ми се струват дебели, в черна платнена подвързия. Но докторът излезе и след няколко минути се върна с две тесни тетрадчици, прилични на ученически речничета за чужди думи. Неволно вълнение ме обхвана, когато отворих наслуки една от тетрадките:

„За щурмана Иван Дм. Климов.

Предлагам на вас и на всички долуспоменати, съгласно с вашето и тяхно желание, да напуснете кораба с цел да достигнете до обитаема земя…“

— Докторе, ами че той имал чудесен почерк! Аз го чета съвсем свободно!

— Не той, а аз имам чудесен почерк — възрази докторът. — Ти четеш онова, което аз успях да разчета. На няколко места съм вложил листчета с прочетения текст. А всичко останало — погледни!

И той отвори тетрадката на първа страница.

Случвало ми се е да виждам нечетливи почерци. Например Валя Жуков пише тъй, щото учителите мислеха дълго време, че им се подиграва. Но такъв почерк аз виждах за пръв път: това бяха същински рибарски кукички, големи колкото топлийка, разхвърляни по страницата в пълно безредие.

Освен това първите страници бяха залети с някаква мазнина и моливът едва личеше на жълтата прозрачна хартия. По-нататък следваше някаква каша от започнати и зарязани думи, след това беше нахвърлена някаква карта и пак каша, в която не би могъл да се ориентира никакъв графолог.

— Добре — казах и затворих тетрадката. — Ще го прочета.

Докторът ме погледна с любопитство.

— Желая ти успех — каза сърдечно той.

Останах да нощувам у него, защото се беше стъмнило; докато гостувах, започна снежна буря, а в Заполярие не е прието да се излиза по улиците, когато започва виелица. Ана Степановна ми приготви постеля в стаята на Володя на един походен креват и преди да заспя, дълго разглеждах Володя, който спеше на хълбок, сложил грижливо длани под бузата си. В съня си това беше същински малък доктор, само брада му липсваше. Походният креват заскърца силно, когато седнах на него, за да събуя ботушите си. За миг той отвори големите си сини очи и измърмори нещо, без да се събуди.