Вениамин Каверин
Двамата капитани (153) (Роман в два тома)

Осма глава
Доклад

Тоя път не се стараех да бъда удостоен с честта да изляза с доклад в Географското дружество и не получих любезна покана да представя своя доклад в писмен вид. На два пъти се отказах от поканите. Но мина само месец от публикуването на прекрасната статия на професор М. за научното наследство на „Света Мария“ и когато той лично ми позвъни, аз се съгласих.

… Всички дойдоха на този доклад, даже Кирината майка. За съжаление не помня онази малка приветствена реч с цитати от класиците, с която ме посрещна тя. Речта продължи малко повечко, отколкото трябваше, и мене ми стана смешно, когато видях с какво покорно отчаяние слушаше Валя.

Наредих Корабльов на първия ред, точно срещу катедрата — та нали бях привикнал да го гледам, когато излизах на урок.

— Е, Саня — каза той весело, — помниш ли уговорката? Ще сложа ръката си така, надолу с дланта, а ти говори и поглеждай към нея! Почна ли да почуквам, значи се вълнуваш. Не правя ли това — значи добре върви.

— Иван Павлич, скъпи мой!

Разбира се, съвсем не се вълнувах, макар всъщност да беше доста страшно. Безпокоях се само ще дойде ли на моя доклад Николай Антонич.

Той дойде. Когато окачих картите, обърнах се и го видях на първия ред, близко до Корабльов. Той седеше, прехвърлил крак върху крак, и гледаше право пред себе си с неподвижен израз на лицето. Мене ми се стори, че той се е изменил през последните няколко дни: в лицето му се бе появило нещо кучешко, бузите му бяха виснали. Високо над яката му се виждаше набръчканата му отслабнала шия. Разбира се, беше доста приятно, когато председателят, старият знаменит географ, преди да ми даде думата, сам каза няколко думи за мене. Дори съжалявах, че гласът му бе толкова слаб. Той каза, че съм „един от хората, тясно свързани с историята на покоряването на Арктика от болшевиките.“ След това той каза, че именно на моята „талантлива упоритост“ съветската арктическа наука дължи една от своите най-интересни страници — и също не възразявах, толкова повече че в залата ръкопляскаха, и най-силно от всички Кирината майка.

Разбира се, не беше необходимо да се излиза с много дълъг доклад за историята на Северния морски път, макар че това беше интересна история.

Доста лошо разказах за всичко това — често се спирах, забравях най-простите думи и изобщо се „запъвах“, както след туй се бе изразила Кира.

Но ето преминах към нашето време, обрисувах в общи черти военното значение на северния проблем.

В тая минута някъде далеч, в тъмния край, при входа, ми се мярна и се скри моята Катя. Тя беше малко болна — беше се простудила и бе ми обещала да си остане у дома. Но колко хубаво беше, че тя е дошла, това беше просто прекрасно! Изведнъж ми стана по-весело на душата и почнах да говоря по-уверено и по-твърдо.

— Може би ще ви се види странно — казах аз, — че в дните на войната съм се заел да ви докладвам за отдавнашна експедиция, експедиция, станала преди около тридесет години. Тя е вече история. Но ние не забравяме нашата история и може би нашата главна сила се състои именно в това, че войната не отхвърли и не спря нито една от великите мисли, които преобразиха нашата страна. Завоюването на Север от съветските народи принадлежи към числото на тия мисли.

Поспрях се малко, защото ми се искаше да разкажа как ние с Ледков оглеждахме Заполярие, но с това щях да се отклоня от темата на доклада и после по-трудно щях да премина към биографията на капитана.

С недостижимо чувство разказах за него! Сякаш не той, а аз бях онова момче, което се бе родило в бедно рибарско семейство, на брега на Азовското море. Сякаш не той, а аз като юноша съм бил матрос на цистерни за нефт между Батум и Новоросийск. Сякаш не той, а аз бях издържал изпит за „морски кандидат-офицер“ и след туй бях служил при Хидрографското управление, като бях понесъл с гордо равнодушие високомерното ми непризнаване от офицерството. Сякаш не той, а аз бях правил бележки по белите полета на Нансеновите книги и като че ли гениалната мисъл: „Ледът сам ще разреши задачата“, бе написана от моята ръка! Като че ли неговата история бе се завършила не с поражение и неизвестна смърт, а с победа и щастие. И приятелите, и враговете, и любовта отново се повтаряха, но животът бе станал друг и победиха не враговете, а приятелите и любовта.

Говорех и особено силно изпитвах онова чувство, което не можеше да се нарече иначе освен вдъхновение. Сякаш на някакъв далечен екран, под открито небе, виждах безжизнената, засипана със сняг шхуна. Безжизнена ли бе тя? Не, там чукат, запушват с дъски светлинните отвори, обшиват с тол^[1] и кече таваните — готвят се за зимуване…

Моряците, които бяха застанали при входа, направиха път на Катя, когато тя тръгна към своето място, и мене ми се стори, че е съвсем справедливо, дето те с такова уважение сторват път на дъщерята на капитан Татаринов. Тя беше при това и най-хубавата измежду всички — особено в тоя непретенциозен английски костюм. Тя беше най-хубавата — и също тъй по някакъв необясним начин участвуваше в тоя възторг, в това вдъхновение, с което аз говорех за плаването на „Света Мария“.

Но време беше да се премине към научната история на дрейфа и почнах с твърдението, че фактите, които бяха установени от капитан Татаринов, не са загубили своето значение и досега. Така например въз основа на проучванията на дрейфа известният полярник професор М. предвидил съществуването на неизвестен остров между 78-я и 80-я паралел и тоя остров беше открит в 1935 година — тъкмо там, където М. определил неговото място. Постоянният дрейф, установен от Нансен, бил потвърден от пътешествието на капитан Татаринов, а формулите от сравнителното движение на леда и вятъра представляват огромен принос към руската наука.

Когато почнах да разказвам как бяха проявени фотолентите, които бяха престояли в земята около тридесет години, в залата се забеляза голямо оживление.

Електрическите лампи бяха изгасени и на екрана се появи висок човек с кожен калпак, с кожени ботуши, стегнати под коленете с ремъци. Той беше прав, подпрян на пушката си, с упорито наведена глава, а мъртвата мечка, която бе сложила лапите си като коте, лежеше в краката му. Той сякаш влезе в тази зала — влезе със своята силна, безстрашна душа, на която й беше нужно толкова малко!

Всички станаха, когато той се появи на екрана, и такова мълчание, такава тържествена тишина зацари в залата, че никой не смееше да въздъхне даже, а камо ли да продума.

И в тая тържествена тишина прочетох рапорта и прощалното писмо на капитана:

— „… тежко ми е да мисля за всички работи, които бих могъл да свърша, ако поне не ми пречеха, щом не можеха да ми помогнат. Какво да се прави? Остава ми само утешението, че с моите усилия са открити и присъединени към Русия нови обширни земи…“

— Но в това писмо — продължих, когато всички седнаха — има още едно място, на което аз трябва да обърна вашето внимание. Ето го: „Знам кой може да ви помогне, но в тия последни часове на моя живот не искам да споменавам името му. Съдбата ми попречи да му кажа в очите всичко, което се бе насъбрало в душата ми през тия години. В него се бе въплътила оная сила, която винаги ми свързваше ръцете и краката…“ А кой е тоя човек, чието име капитанът не е искал да спомене пред смъртта си? Именно за него той пише в друго писмо: „Може смело да се каже, че всички наши неуспехи ние дължим само нему“. За него той пише: „Ние тръгнахме на риск, ние знаехме, че отиваме на риск, но не очаквахме такъв удар“. За него той пише: „Главният неуспех е грешката, за която трябва да се разплащаме всеки ден, всяка минута — тази, че екипирането на експедицията възложих на Николай…“

На Николай! Но малко ли Николаевци има на света!

Разбира се, на света има много Николаевци и даже в тази аудитория те не са малко. Но само един от тях изведнъж се изправи, огледа се, когато аз високо произнесох това име, и бастунът, на който той се подпираше, падна и се търкулна. Подадоха му бастуна.

— Не затова искам днес да назова цялото това име, за да разрешим стария спор между мене и тоя човек. Нашият спор е отдавна разрешен — от самия живот. Но в своите статии той продължава да твърди, че всякога бил благодетел на капитан Татаринов и че даже самата мисъл „да минеш по стъпките на Норденшелд“, както пише той, принадлежи нему. Той така е уверен в себе си, че има смелостта да дойде на моя доклад и сега се намира в тая зала.

Премина шепот по редовете, след туй стана тихо. Председателят позвъни.

— Странна съдба! Досега той действително нито веднъж не бе наречен с цялото си име — собствено, бащино и презиме. Но между прощалните писма на капитана ние намерихме и делови книжа. С един от тия документи очевидно капитанът никога не се е разделял. Това е копието на задълженията, съгласно което: 1. След завръщането на Голямата земя всички придобивки принадлежат на Николай Антонович Татаринов — собствено, бащино и презиме. 2. Капитанът предварително се отказва от всяко възнаграждение. 3. В случай, че параходът пропадне, капитанът отговаря с целия си имот пред Николай Антонович Татаринов — име, бащино, презиме. 4. Самият параход и застрахователната премия принадлежат на Николай Антонович Татаринов — име, бащино, презиме. Някога в разговор с мене тоя човек каза, че той признава само един свидетел: самия капитан. Нека сега той пред всички ни се откаже от тия думи, защото сега самият капитан назова пълното му име — собствено, бащино и презиме.

Едва свърших речта си и в залата се вдигна страшен шум — в първите редове настанаха, от задните почнаха да протестират, че не се вижда, а той стоеше, вдигнал бастуна си, и крещеше:

— Искам думата, искам думата!

Той получи думата, но не го оставиха да говори. През целия си живот не бях чувал такъв адски шум, който се дигаше, когато той говореше. Но все пак каза нещо, което никой не можа да чуе, и като чукаше тежко с бастуна си, слезе от катедрата и се отправи към изхода през цялата зала. Той вървеше в пълна пустота — и там, където минаваше, за дълго беше пусто, сякаш никой не искаше да мине оттам, където той беше минал, почуквайки със своя бастун.