Вениамин Каверин
Двамата капитани (135) (Роман в два тома)

Осемнадесета глава
Стари познайници. Катиният портрет

Веднъж, когато минавахме с Катя по площад „Собачи“, Катя ми каза:

— Тук живее Ромашов.

Тя ми посочи сиво-зеленикавата къща, която по нищо не се различаваше от съседните здания вляво и дясно. Но и тогава, и сега нещо неопределено, но подло ми се мярна в тия олющени стени.

При входната врата нямаше, както преди, списък на живущите в тая къща и трябваше да ида в домоуправата, за да узная номера на квартирата.

И ето какво се случи там: служащата, сърдита старомодна дама с пенсне, трепна и си ококори очите, когато я попитах за Ромашов. В малката дъсчена стаичка имаше насядали и прави хора с престилки, очевидно портиери, и между тях настъпи раздвижване.

— А вие можехте да му позвъните — посъветва служащата. — Тъкмо вчера му поправиха телефона.

— О не, по-добре така — възразих, усмихвайки се. — Това ще бъде изненада. Там е работата, че съм негов стар другар, когото той счита за загинал.

Като че ли нямаше нищо особено в тоя разговор, но служащата се усмихна някак неестествено, а от съседната, също дъсчена стаичка излезе твърде спокоен млад човек, с бавни движения, с хубав каскет и внимателно ме изгледа.

Трябваше да се върна на улицата, за да се отправя към входа и при входа малко се позабавих. Нямах оръжие и може би имаше смисъл да се кажат няколко думи на милиционера, който стоеше на ъгъла. Но поразмислих и си рекох: „Къде ли ще иде!“

Никак не се съмнявах, че е тук, в Москва, може би не е в армията, а дори и да е в армията, все пак живее в квартирата си. Или пък е на дача, сутрин се разхожда по пижама. Представих се Ромашка по пижама, след баня, с щръкнали жълти мокри коси. Това беше такова видение, от което ми се зави свят. Трябваше да се успокоя, т.е. да помисля за друго. И си спомних, че в седемнадесет часа Р. ще ме чака в Хидрографското управление.

— Кой е?

— Търся другаря Ромашов.

— Елате след един час.

— Може би ще ми позволите да почакам Михаил Василиевич? — казах твърде вежливо. — За съжаление втори път не ще мога да дойда. Боя се, че той ще се огорчи, ако пропадне нашата среща.

Дрънна синджирчето. Но той не го свали, напротив — закачи го, като поотвори вратата да ме види. То дрънна отново — но сега го свали. И някакви резета се раздвижиха още, желязото скърцаше, дрънкаха ключове. Един стар човек с широки панталони на презрамки, с разкопчана риза ме пусна в антрето и като се прегърби, недоверчиво ме погледна. Нещо аристократично и надменно и заедно с това жалко се долавяше в това сухо гърбоносо лице. Жълтосив кичур коси стърчеше над плешивото теме. Дълги набръчкани гънки кожа висяха под адамовата му ябълка като сталактити.

— Фон Вишимирски? — попитах аз в недоумение. Той трепна. — Т.е. не „фон“, но все едно, Вишимирски, Николай Иванич, нали?

— Какво?

— Вие не ме помните, уважаеми Николай Иванич? — продължих аз весело. — Та аз съм идвал у вас.

Той пъхтеше.

— При мен са идвали много, хиляди — навъсено каза той. — Нареждаха се до четиридесет души.

— Вие работехте в Московския драматичен театър и носехте една такава куртка с лъскави копчета. Моят приятел Фабер игра червенокосия доктор и Иван Павлич Корабльов ни запозна в неговата гримьорна.

Защо ми стана така весело? Аз седях като господар в квартирата на Ромашов. Подир час той ще дойде. Малко се задушавах. Какво ще правя с него.

— Не знам, не знам… Как се казвате?

— Капитан Григориев е на вашите услуги. А вие какво, тука ли живеете? У Ромашов?

Вишимирски ме погледна подозрително.

— Аз живея там, където си имам адресен билет — каза той, — а не тук. И управителят на този дом знае, че живея там, а не тук.

— Ясно.

Извадих табакерата си, чукнах весело по капачето и му предложих папироса. Той си взе. Вратата на съседната стая бе отворена и всичко там беше чисто, светлосиво и тъмносиво — стените и мебелите: диван и пред него кръгла маса. И даже някакъв голям портрет над дивана беше в гладка светлосива рамка. „Всичко в тон“, си помислих пак весело.

— Кой Иван Павлич? Учителят ли? — изведнъж попита Вишимирски.

— Учителят.

— А, да, Корабльов. Той беше отличен, превъзходен човек. Валичка беше негов ученик. А Нюта не беше, тя завърши девическата гимназия на Бржовска. А Валичка при него учеше. Как да не го знам! Той помагаше, помагаше… — И на старото мустакато лице се мярна някакво чувство, но добро.

Като даваше вид, че си спомня всичко това, старецът ме покани в стаята — ние още стояхме в антрето — и даже ме попита не идвам ли от път.

— Ако сте от път — каза той, — то във военната столова командированите могат да получат много хубав обед и хляб почти безплатно.

Той дрънкаше още нещо, но вече не го слушах. Спрях се на прага поразен. Над дивана в светлата рамка висеше Катин портрет — това беше великолепен портрет, който виждах за пръв път. Тя беше фотографирана в целия си ръст, с шубка от кожа на катерица, която много й приличаше и която тя си уши преди войната. И даже търсеше да я заведат при известната шивачка Мане, като при това ми се сърдеше, дето не разбирам, че шапката й също трябва да бъде кожена и да има също такъв маншон. Какво значи всичко това, боже мой?

Най-малко десет различни мисли минаха през ума ми, между тях и една дотолкова нелепа, че сега даже ме е срам да си я спомня. За какво ли не си помислих, но не и за истината, която се оказа по-нелепа от тая моя нелепа мисъл!

— Да си призная, съвсем не очаквах да ви видя тук, Николай Иванич — казах, когато старикът ми съобщи, че след театъра той постъпил в психиатричната болница, също при гардероба, и са го уволнили, защото „лудите заявили на домакина, че краде супа и я изяжда нощем“. — Та вие при Ромашов ли работите? Или просто поддържате познанството?

— Да, поддържам, той ми предложи да му помагам в работата и аз се съгласих. Бях секретар на митрополит Исидор, не крия това, а напротив, пиша го в анкетите. Това беше огромна работа, огромен труд. Само писма по хиляда, хиляда и петстотин на ден получавахме. Тук е същото. Но тук работя от любезност. Аз получавам работническа продоволствена карта, защото Михаил Василиевич ме взе в своето учреждение. И в учреждението знаят, че работя тук.

— А нима Михаил Василиевич сега не е в армията? Когато се разделихме, той носеше военна униформа.

— Да, сега не е в армията. Като особено нужен ли, не знам точно. Той е освободен до края на войната.

— Какви са тези писма, които получавате?

— Това са работи твърде важни — каза Вишимирски, — крайно важни, щом ни се възлагат задачи. Сега ни е възложено да намерим една жена, една дама. Но аз подозирам, че това не е задача, а лична работа. Така да се каже, любов.

— А каква е тази жена?

— Дъщерята на едно историческо лице, което аз прекрасно знаех — с гордост каза Вишимирски. — Може би вие сте слушали за някакъв Татаринов? Ние търсим неговата дъщеря. И отдавна да бяхме я намерили, отдавна. Но има едно объркано обстоятелство. Тя е омъжена и има двойно презиме.