Вениамин Каверин
Двамата капитани (114) (Роман в два тома)

Тринадесета глава
Надежда

— Варенка, какво става с мене! Болна ли съм?

— Съвсем не си болна — здрава си.

Тя махна с ръка и предпазливо, като скръцна с ботушите си, някой влезе и каза тихо:

— Опомни ли се?

— Кой е?

— Все тоя същият — твоят червенокос — с досада каза Варя.

Аз замълчах.

— Варенка, ти знаеш ли?

— Боже мой, та още нищо страшно няма. Е, ранен е, толкова ли е страшно! Гълъбче мое — притисна се до мене и ме прегърна. — Та бива ли така? Ами аз какво да правя — да умра ли? Как може да се излъже човек по външността! Никога не бих допуснала това за тебе. От по-рано ли си беше така много измъчена или той непредпазливо го е казал?

— Не, предпазливо. Ще мине.

— Е, разбира се, ще мине. Вече мина. Искаш ли кафе?

Аз отново помълчах.

— Варенка!

— Какво, гълъбче?

— Аз се надявам.

— Но, разбира се! Трябва да се надяваш! Запомни добре какво ти казвам — няма да се загуби, ще се върне твоят Саня!

Вестник „Красные соколи“, в който беше поместено съобщението за Саня, мъчно можеше да се намери в Ленинград. Най-напред се помъчих да намеря тоя брой, даже узнах от един военен кореспондент в коя част излиза вестникът. Но след това престанах да го търся, защото Петя ми писа, че той чел това съобщение със собствените си очи: „Аз мисля, постоянно мисля за вас, драга Катя. Саня загина мъжествено, великолепно! За мене той беше най-близкият човек на света, от детски години ми беше мил и любим брат. Всякога нещо звънеше в душата му и животът ми ставаше по-лек, когато се вслушвах в тоя млад звън. Това беше нашето детство, нашата мечта, нашата клетва, която той не забравяше никога. Как ми се иска да ви видя и споделя вашата скръб.“

В отговор на това подробно му изложих разказаното от Ромашов и добавих, че не съм загубила надежда…

Все по-рядко се връщах у дома. Аз завърших курс при Дружеството на руския Червен кръст и почнах да работя в болницата не вече като „общественица“, а като професионална сестра. И гладът не ми пречеше, можех да гладувам по-продължително от Варя например, която изглеждаше много по-здрава от мене. По-леко беше, че скръбта ми се стовари в такива тежки дни за Ленинград, където можеше да бъдеш смазан от артилерийски снаряд, просто както си лежиш в кревата, където улиците бяха засипани от първия сняг, а прозорците отворени, защото много от ленинградците, още когато беше топло, живееха в палатки, а после не бяха се връщали в квартирите си.

По-леко беше, защото, като устоявах на всичко, което ни носеше блокадата, неволно устоявах и на собствената си скръб. И Ромашов, колкото и да изглеждаше странно, ме разбираше. Не без основание той съвсем престана да ме уговаря да напусна Ленинград…

Той повтори своя разказ и узнах много нови подробности, за които първия път не беше споменал нито дума. Когато Ромашов с лейтенанта помъкнал Саня през блатото, те били направили столче с ръцете си, а той бил обвил ръце около вратовете им. Едното от момичетата се казвало Катя и Саня много се зарадвал, та след това само й викал: „Катя, Катя!“ Когато Саня казал: „А мислех, че ще трябва да се боя от тебе“, Ромашов на това само се засмял, защото действително било смешно — всяка минута немците можели да се появят в горичката.

Това беше истината, защо трябваше да ме лъже? Та нали, ако той искаше да ме излъже, можеше просто да ми покаже вестника, в който черно на бяло беше напечатано, че Саня е загинал. Така каза той — и това също беше истина. „Но това е Ромашов — така си казвах. — Ромашов с неговите очи, които не мигаха. Ромашов беше кукумявка, както го наричаше Саня.“

„Войната изменя хората — така си отговарях. — Той е видял смъртта, станало му е противно в тоя свят на лицемерие и лъжи, който по-преди му беше присъщ. Той е направил за Саня всичко, което е могъл, и го е направил именно защото е било невъзможно да се предположи, че е способен на това.“

Случайно някак му казах, че бих се радвала много да видя Петя.

— Готово — съобщи ми той след няколко дни, — утре ще дойде.

Може би това беше просто съвпадение, макар че Ромашов ме уверяваше, че е наредил извикването му чрез ректора на Художествената академия. Минаха няколко дни и Петя пристигна.

Не бях го виждала три и половина месеци. Изпратих го със страх заради неговата разсеяност, поетичност, затвореност в себе си, черти, които щяха да му пречат на фронта. А в стаята влезе силен, загорял човек, не прегърбен, както по-преди, а изправен, с открит, уверен поглед.

Ние се прегърнахме.

— Катя, сега и аз вярвам, че Саня ще се върне — каза той изведнъж. — Той възкръсна, когато го смятаха за умрял. Свършено е вече. Ще живее. Това е наша фронтова поличба. И в частта вече знаят, че той е жив. Иначе биха ти изпратили съобщение, та това е съвсем ясно!

Това не беше така ясно, но го слушах и нямах сили да не вярвам…

Петя дойде при мене твърде рано, в шест часа сутринта. Ние чакахме Ромашов до обед. Петя разказваше и аз го слушах с такова чувство, като че това не беше Петя, а негов по-млад брат — по-груб, румен, в полушубка, която силно миришеше на кожа, с жълти пръсти, с които той ловко завиваше огромни „кози крачета“^[1]. Това, което той ми разказа, обясняваше характера му. Художникът е човек на изкуството, той в първите дни не виждал войната на фронта, а като че ли панорамата на войната. Струвало му се, че той е едно, а войната съвсем друго нещо. А ето че минали няколко седмици. Той убил първия немец.

— Как се случи това, че аз, художникът Сковородников, можах да убия човек? Но аз убих човека, който нямаше право да се нарича такъв. Убивайки го, аз защитих това право.

Така той станал „атом на войната“. Той повече не е наблюдавал като художник. Той станал сега войник и правел всичко, което било по силите му, за да бъде истински войник.

— Какво да правя в тоя стар свят? — каза той, като незабелязано оглеждаше всичко наоколо.

Ние не дочакахме Ромашов и аз си отидох първа, защото видях, че Петя иска да остане сам в тоя „стар свят“. На прага се обърнах и видях как той взе едно от завитите на тръба платна и почна предпазливо да го развива с разтреперани загрубели пръсти.

На Ромашов се обадих по телефона от болницата.

— Значи пристигна? — каза весело той. — Ето виждате ли. А вие все се съмнявахте!

— Да, дойде. Елате довечера, той иска да ви види.

— Довечера за съжаление не мога — имам неотложна работа.

— Не, ще дойдете.

— Съвсем не мога.

— Чувате ли, Миша, ще дойдете. — И аз ударих слушалката върху вилката.

Той дойде. Ние седяхме в столовата, когато той се появи и още от вратата протегна ръка и се запъти към Петя.

— Така се радвам, така се радвам — каза той, — много се радвам. Да си призная, аз не мислех, че ще излезе нещо, честна дума. Но вие изглежда сте прославен човек, ако не бяхте прославен човек, нищо нямаше да излезе от тая работа.

— Благодаря ви много, другарю майор — отвърна Петя.

— Стига, какъв майор съм аз. Интендант от втори ранг и само толкова! Все не се наканвам да си сложа знака, та още минавам за майор!

Петя го погледна, после погледна някъде настрана, в ъгъла. Очевидно той предполагаше, че няма нищо по-лесно от прикачването на отличителния знак, та занапред никой да не взима за майор интенданта от втори ранг.

— Е, как е на фронта, какво се чува? Току-що ми казаха, че Лигово е взето.

— Доколкото ми е известно, не е взето — каза Петя.

— Ето, виждате ли! А аз вече мислех: е, свършено, тия дни ще ударим към Москва в международен вагон. Ще трябва да се почака, нали?

С такива думи — „ще ударим“ — така не се говореше в Ленинград. Мене ми стана неловко. Но Петя сякаш нищо не забеляза.

Ние помълчахме.

— И тъй — каза Ромашов — първият и единствен въпрос е Саня.

Защо той се държеше така неопределено, така странно? Защо се усмихваше ту някак смутено, ту с горд, надменен израз? Защо разправи една дълга история за някакви пожарникари, които в маскировъчни престилки са копали картофи под артилерийски огън? Не знам, мене ми беше все едно. Аз си мислех само за Саня…

— Има само един път — с някакво скрито самодоволство каза най-после Ромашов. — Ето как стои работата — тия места около Киев се намират сега в ръцете на партизанските отреди. Няма никакво съмнение, че партизаните имат връзки с командуването на фронта. Трябва да намерим връзки по тая линия — т.е. да възложим някому да събере всички сведения за Саня.

Прехвърлил крак връз крак, като подпираше с юмрук брадата си, Петя непрекъснато го гледаше.

— Тук има две трудности — продължаваше Ромашов. — Първата: ние сме в Ленинград. Втората: тая заповед за намирането на Саня или събирането на сведения за него може да даде само една твърде висока инстанция, а да се добереш до такава, е извънредно трудно. Но няма нищо невъзможно. Аз имам тук познати в Ленинградския щаб на партизанските отреди. Ще направя това — прибави той, като пребледня. — Разбира се, ако не ми попречат някакви изключителни обстоятелства.

„Изключителни обстоятелства“ имаше колкото щеш — самият живот се състоеше само от едни „изключителни обстоятелства“. Всичко, което се намираше оттатък Ладожкото езеро, отдавна вече се наричаше „Голямата земя“ и да се поддържа с нея даже проста телеграфна връзка, ставаше от ден на ден все по-трудно.

— Петя, защо мълчите?

— Слушам — сякаш опомняйки се, каза Петя. — Но какво, всичко е добре. Трудно ми е да кажа доколко е възможно да се разчита на такава връзка, особено сега. Но все пак трябва да се почне незабавно. В това отношение другарят Ромашов е прав. А на ваше място, Катя, аз бих писал в частта.

— Гълъбче, мила моя — каза той, когато Ромашов си отиде, — какво да ви кажа? Той съвсем, съвсем не ми хареса, но какво от това, нали? Това няма никакво значение. У него има нещо неприятно, студено, скрито и едновременно с това как открито показва чувствата си във всяко движение, с всяка дума! Мене даже ми се дощя да го нарисувам! Тоя квадратен череп! Но всичко това е празна работа, празна работа! Главното, според мен, това е, че той е делови човек.

— О, да!

— И привързан към вас.

— В това няма никакво съмнение.

— А вие не можете ли да идете заедно с него в щаба ма партизанските отреди?

— Разбира се, мога.

— Вижте тогава, идете. И непременно трябва да се пише, да се запита, това е много важно. Така ще ви бъде по-леко. Колко сте отслабнала, колко сте измъчена! — ми каза той и ме хвана за ръката. — Бедна, скъпа моя! Вие навярно съвсем не спите?

— Не, спя.

— Саня ще се върне, ще се върне — казваше той и аз слушах, затворила очи, и се мъчех да не заплача. — Всичко ще бъде отново прекрасно, защото вашата любов е толкова силна, че пред нея ще отстъпи даже най-страшната скръб: ще се срещнете, ще погледне в очите и ще отстъпи. Струва ми се, че никой повече не умее така да обича, както вие и Саня. Така силно, така упорито, цял живот! Може ли да умреш, когато така силно те обичат? Не може, никой не би се съгласил и аз съм първият! А Саня? Да, нима вие ще му позволите да умре?

Той говореше, аз го слушах и на душата ми ставаше по-леко. Смътен, далечен спомен ми се мярна изведнъж: Саня спи облечен и уморен, нощ е, но в стаята е светло. Слабичкото момче свири оттатък зад стената, а аз лежа долу на килима и слушам, притискайки слепите си очи. „След скръбта идва радост, след раздялата — среща. Всичко ще бъде прекрасно, защото приказките, в които ние вярваме, се сбъдват…“

До фронта можеше да се иде с трамвай. Дивизията на Петя се намираше сега в Славянск. Той помоли да не го изпращам — това беше рисковано, в Рибацко можеха да ме задържат, тъй като нямах пропуск. Но аз тръгнах.

— И да ме задържат, голяма работа! Комендантът вече ме познава.

В трамвая беше претъпкано, шумно, но можах още веднъж да прегледам бабините писма. Петя тия дни беше получил с една поща четири затворени писма и дванадесет отворени картички. И наистина така биваше в ония дни в Ленинград — по две-три недели никой не получаваше нито дума от „Голямата земя“ и изведнъж пристигаха по цяла връзка писма. У дома бях успяла да прочета само отворените картички. В една от тях малкият Петя беше написал с огромни квадратни букви: „Татко, ние имаме зайче“, и аз така живо си представих как той пише, като навежда главичката си и повдига веждите си — с тази мила привичка, която толкова обичах, и по която той приличаше на майка си. Той беше здрав, нахранен и на безопасно място, баба също. Какво повече можеше да се желае в такова тежко време?

— Петя, нали тъй?

— Разбира се — тъжно отговори той. — Но да знаете само как ми е скучно без него!

Трамваят вървеше вече надолу по „Рибацко“, някой каза, че на последната спирка ще пущат един по един и ще проверяват документите. Петя се безпокоеше за мене и аз реших да се върна.

— Бъди здрав, драги мой.

— Добре, добре, ще бъда здрав — отговори той весело. Така отговаряше понякога малкият Петя.

Над главите на чужди, загрижени, заети със своите работи хора ние си подадохме ръцете и може би затова, аз си помислих с разкаяние, че почти нищо не узнах за него. „Но нали не се виждаме за последен път — казах си на ума. — Когато искам, мога да се помоля в болницата да ме пуснат и ще ида при него, неговата част е наблизо.“

Ох, ако знаех колко много мъчителни и тревожни дни ще минат, преди да се видим отново!