Вениамин Каверин
Двамата капитани (91) (Роман в два тома)

Шеста глава
При баба

Писах вече, че баба идваше при мене всяка вечер. Тя идваше надута, важна и гордо разговаряше с Кирината майка. На нея не й харесваше, че живея при „чужди хора“, когато у дома има „чудна стая“ и тя се боеше от някаква си Дора Абрамова, която вече на два пъти „наминавала и душела“.

— Остарях вече — ми каза тя веднъж със сълзи на очи, — а в такава самота досега не бях живяла.

Но ето че веднъж баба не дойде, а сутринта ми телефонира, че е зле със сърцето. Тя се разсърди, когато попитах у дома ли си е Николай Антонович.

— Глупав въпрос — каза тя строго. — А къде да бъде? Като тебе ли искаш, да ходи по чуждите къщи?

След това тя каза, че той излязъл и аз бърже се приготвих и тръгнах към баба.

Тя лежеше на дивана, покрита със своето вехтичко зелено кожухче. На масичката до дивана беше сложено шишенцето с валерианови капки — единственото лекарство, което признаваше, и тя само махна с ръка, когато попитах за здравето й.

— Току прави метани — каза тя сърдито. — Веднага ще познаеш, че е била калугерка. Религиозна. Попитах я: „Тогава защо служиш?“ И я изпъдих.

Тя си бе изпъдила домашната помощница и това беше твърде лошо, защото домашната й помощница беше, макар религиозна, но добра, и преди на баба й харесваше даже, че тя била някога калугерка…

— Бабо, какво си направила? — казах. — Останала си съвсем сама и при това болна! Сега ще те взема при мене.

— Няма да дойда. Ама че го измисли!

Тя категорично отказа да се съблече и да легне на кревата и ми каза, че неразположението й не е от сърцето, а просто не сготвила вчера, та яла репички със зехтин и сега й е лошо от репичките.

— Ако не си легнеш, ще си ида веднага.

— О, много ме уплаши.

Обаче тя се съблече и като пъшкаше, легна на кревата и изведнъж заспа…

В мамината стая всякога, не знам защо, когато отваряхме прозорците, ставаше течение и аз, за да проветря, отворих вратата на коридора. След това отидох в моята стаичка и колко неуютна и пуста ми се видя стаята, в която бях прекарала толкова години! А след моето излизане тя даже беше по-добре наредена. Креватът беше покрит с бабината плетена покривка, завеските бяха бели-пребели и даже се бяха издули от колосването, всичко беше чисто и прибрано, и томът от енциклопедията, който бях чела за нещо преди излизането ми, беше си останал отворен на същата страница. Тук ме чакаха.

На прозореца между старите ми училищни учебници намерих тетрадката с извадки от любимите ми книги: „Странно нещо е човешкото сърце изобщо, а особено женското“ — Лермонтов.

Това бяха интересни, смешни извадки и аз ги прочетох от първата до последната страница. Като насън — сякаш бях на гости у някое познато момиче, което имаше такива прекрасни мисли, което смяташе, че целият свят е така великолепен.

„Светът е театър, а хората актьори“ — Шекспир.

Мене ми се стори, че някой се мярна в коридора, когато излязох от стаята с тая тетрадка в ръка.

Разбира се, и през ума не ми мина, че моята болна баба прекосява коридора в своето зелено кадифено кожухче, но някой изтича — и именно в зелено кожухче. И все пак баба трябва да е била, защото, макар и да я заварих в леглото, когато се върнах, личеше си, че тя се бе току-що бухнала и даже не бе успяла да се покрие.

Беше много смешно — така майсторски се преструваше баба, бе даже затворила очи, за да покаже, че през всичкото време е спала и съвсем не е мислила да тича по коридора. Разбира се, че ме е следила — да не би изведнъж да си тръгна.

— Бабо, а доктор идвал ли е? — попитах аз, когато тя най-после си отвори очите и фалшиво високо се прозина.

Не е идвал. Тя не иска доктор. Тя знае, че това е от репичките.

— А по телефона ми каза, че ти е от сърцето.

— И сърцето е от репичките.

— Какви са тия глупости, сега ще извикам доктор.

Но баба пламна и каза, че ако повикам доктор, тя веднага ще се облече и ще отиде при Мария Никитишна — така се казваше съседката.

И по-рано се правеха скандали, когато се викаше доктор за баба, затова не настоях, толкова повече, че на баба й ставаше от минута на минута по-добре, защото изведнъж усети някаква миризма и като извика ужасена: „Загоря!“, метна своето старинно наметало и изтича в кухнята.

Беше загоряла малко баницата с месо, която се печеше на керосинката^[1] в специалната чудо-печка^[2]. От баницата се носеше хубава миризма и баба заяви, че отново ще й стане лошо, ако не опитам баницата.

Това беше съвсем в бабин стил — всичките тия хитрости и специално любимата ми баница с месо, за която тя не беше пожалила масло. Баницата трябваше окончателно да ме убеди в предимството на моя дом пред чуждия. Но аз изядох две парчета, след това целунах баба и казах само, че баницата е много вкусна.

Дотогава не бяхме продумали нищо за Николай Антонович. Но ето, бабиното лице прие равнодушен израз и разбрах, че сега ще се почне, каквото ще се почва. Обаче баба започна отдалече.

— Имам писмо от Оля и Лара — каза тя строго. — Пишат ми „зарежи тия домакински работи вече“, защото за мене сега това било трудно.

Оля и Лара — това бяха моите стари лели Бубенчикови, които живееха в Енск.

— А как се зарязват, направиш й забележка, а тя мълчи. Нещо друго направиш — мълчи. Излизаш вън от себе си — мълчи. Тя живее по предписанието на попа — малко възбудено каза баба: — за своите нищо, а всичко за поповете. Истеричка е. Попът й пише: „Мълчи, търпи и плачи“. И тя е доволна. В гардероба е зачукала гвоздеи, накачила е икони и все тихо някак казва: „Слушам“. Мразя ги такива!

— Та нали я изгони вече, бабо, тъй че няма защо да се говори по това.

Баба помълча.

— Целият дом се разсипа — каза тя отново с въздишка. — Ти се отдели, и той, но какво? Сега и на него му е все едно има ли нещо или няма. Кога яде, кога не.

„Той“ — това беше Николай Антонович.

— И пише ли, пише — продължаваше баба, — ден и нощ. Щом пие чай сутрин, и веднага се завива с моя шал и сяда на масата. И казва: „Нина Капитоновна, това е труд за целия мой живот. Виновен ли съм или не, нека сега за това отсъдят приятелите и враговете“. А самият той е отслабнал. Почна да забравя — шепнешком каза баба, — тия дни седна на масата с шапка. Навярно ще се побърка.

В тая минута входната врата леко се хлопна, някой влезе в антрето и се спря. Погледнах баба, тя уплашено си вдигна очите, и разбрах, че това е Николай Антонович.

— Е, бабо, време е вече да си вървя.

— Не, много бързаш. И баницата не си дояде.

Той влезе с тихо почукване и без да изчака отговор.

Обърнах се, кимнах — и мене ми стана даже весело, че така равнодушно, смело кимнах с глава.

— Как вървят работите, Катюша?

— Благодаря, добре.

Наистина твърде странно, но за мене той беше сега просто някакъв бледен стар човек, с къси ръце с дебели пръсти, които той движеше неприятно нервно и все ги мушкаше някъде: ту в яката или в джебовете на жилетката, като че ги криеше. Той беше заприличал на стар актьор. Някога ми беше близък — навярно преди хиляда години. А сега ми беше все едно, че е така бледен и че шията му е такава жалка, отслабнала, и че му затрепериха ръцете, когато ги протегна, за да помести креслото.

Първата неловка минута мина, той шеговито ме попита нещо за моята карта, не съм ли объркала Зилмердагската жила с Ашинската жила — беше ми се случило веднъж в университета — и аз отново се сбогувах.

— Довиждане, бабо.

— Аз мога да си ида — тихо каза Николай Антонович.

Той седеше в креслото сгушен и внимателно ме гледаше с прост, добродушен израз. Такъв беше той веднъж, когато разговаряхме надълго след мамината смърт. Но сега за мене това беше само далечен спомен.

— Ако бързаш много, ние можем да поговорим друг път.

— Бабо, честна дума, мене ме чакат — казах на баба, която ме държеше здраво за ръкава.

— Не, не те чакат. Кой те чака? Той ти е чичо.

— Стига, Нина Капитоновна — добродушно каза Николай Антонович, — не е ли все едно чичо ли съм или не. Вижда се, ти не искаш да ме изслушаш, Катюша?

— Не.

— Фанатичка — с ненавист каза баба.

Аз се засмях.

— Аз не мога да ти кажа нито колко ми беше тежко, когато ти си отиде, без да се простиш дори с мене — бързешком, но със същия прост, добродушен глас продължи Николай Антонович, — нито за това, че вие двамата бяхте заблудени и повярвахте на нещастния болен старец, който беше излязъл наскоро от психиатрията.

Той ме погледна над очилата си. От психиатрията! Това беше нова лъжа. Или не беше лъжа — сега ми беше безразлично. Само една мисъл ме бодна — че това ще засегне Саня или ще му бъде неприятно.

— Боже мой, какво ли не си е въобразила тая бедна, забъркана глава! И че аз съм го разорил с някакви полици, и че съм екипирал нарочно така лошо експедицията — защо, как мислиш ти? Защо съм искал да погубя Иван!

Николай Антонович се разсмя от сърце.

— От ревност! Боже мой! Обичал съм майка ти и от ревност съм желал да погубя Иван.

Той отново се засмя, но изведнъж свали очилата си и почна да изтрива сълзите си.

— Да, аз я обичах — плачейки, промърмори той, — и бог вижда, всичко би могло да бъде по-иначе. Дори да бях виновен, кой, ако не тя, ме наказа? И така ме наказа, както никога не съм и помислял.

Слушах го като насън, когато почва да ти се струва, че всичко това е било някога… и почервенялата плешива глава с няколко косъма, и същите тия думи и изрази, и неприятното чувство, с което гледаш стария хленчещ мъж.

— Е? — заплашително попита баба.

— Бабо, баницата е прекрасна, отрежи ми още едно парченце — казах весело. — Слушам ви, Николай Антонович.

— Катя, Катя!

— Другари, знаете ли какво — казах, чувствувайки, че ми става даже някак весело от злоба. — В края на краищата аз вече не съм малка — аз съм на двадесет и четири години — и мога, струва ми се да върша всичко, което ми харесва. Не искам повече да живея тук, разбирате ли? Ще се омъжа. По всяка вероятност ще живея на Крайния север с мъжа си, който тук няма какво да прави, защото е полярен летец. Що се отнася до Николай Антонич, то много пъти съм го виждала как плаче и това ми омръзна. Мога само да кажа, ако той не беше виновен, едва ли би се разправял цял живот с тая история. Едва ли например той би действувал в Главния северен морски път, за да провали експедицията на Саня.

Очевидно в тая минута не ми е било вече така весело, както по-рано, защото баба ме погледна изплашено и, струва ми се, тихичко почна да се кръсти. Бузата на Николай Антонович затрептя. Той мълчеше.

— И оставете ме на мира веднъж завинаги! — казах аз с гняв.