Вениамин Каверин
Двамата капитани (110) (Роман в два тома)

Девета глава
Отстъпление

Шофьорът за пръв път караше по тоя участък на фронта и няколко пъти се спирахме там, дето пътят се разклоняваше, за да се справим с картата. Пътувахме вече повече от час и аз се учудвах, че немците все пак са далеч от Ленинград. Но тук беше най-отдалеченият участък — зад Ораниенбаум през Гостилица, в посока към Копор. Моряците държаха тия места пред огъня на дългобойните батареи на своите параходи.

Ние отивахме към дивизията на народното опълчение и по пътя почнах да се надявам, че ще видя Петя, защото той служеше именно в тая дивизия, и знаех дори името на комисаря на полка.

Тракторите влачеха вече срещу ни повредени оръдия. По двама, по трима, леко ранените кретаха по открития сред полето прашен път. Някъде пред нас обстрелваха пътя, това ми каза нисичката, здрава, с детски бузи санитарка Паня. Плитките й бяха завити около главата и всеки път, когато санитарният автобус затъваше в ямите по пътя и ни подхвърляше нагоре, тя не можеше да се удържи от смях.

Префучахме с пълна пара през мястото, което се обстрелваше, макар че на два пъти нещо избухна след нас, и като открехнах задната вратичка, видях да се спуща над пътя едно прашно облаче. Влетяхме в селото, шофьорът удари спирачките и докато той се ядосваше, като разглеждаше повредения капак, ние с Паня отидохме да търсим командира на медицинската санитарна батарея.

Селото беше най-обикновено и всичко наоколо бе също съвсем обикновено: плетища от млади върбови пръчки, някои от които се бяха прихванали и пуснали издънки, кирпичени фурни в дворовете, хамбари с откъртени, повиснали на една панта врати, зад които се усещаше прохладен мрак и миришеше на прясно сено. Тук се намираше щабът на дивизията, а предната линия беше на два-три километра оттук, „ето там, където е горичката“, каза ми санитарката на дружината, с панталони и голям наган на каиш, като посочи към оная страна, където ливадите преминаваха в рядка млада горичка, а зад нея, сияеща под слънцето, се виждаше брезова горичка.

Заповядано беше ранените да се превозват, когато започне да мръква, когато се стъмни, и щом намерех свободна минута, веднага почвах да търся Петя. Аз разпитвах ранените, сандружинниците, заместник-командира по свързочната част, за когото ми казаха, че познава всички командири. Комисарят на полка на Петя, този същият, когото познавах, бе убит надвечер — това ми съобщиха в политотдела.

— Скорняков също е убит — каза ми един огромен, набит човек с две нашивки, инструктор на политотдела.

Навярно съм побледняла, защото той престана да сърба чорбата си — заварих го да обядва — и като се огледа, със строг ръмжащ глас попита командира, който лежеше на скамейката, покрит с шинел:

— Рубен, Скорняков убит ли е?

Командирът под шинела каза, че е убит.

— Сковородников — поправих го аз с един съвсем чужд глас. — Защо Скорняков? Младши лейтенант Сковородников!

— Сковородников ли? Не познавам такъв. Обядвахте ли?

— Да, благодаря.

Краката ми трепереха още когато излязох от политотдела…

Един самолет се въртеше над селото, дружинните санитари ходеха из задните дворове и се чуваше как крещяха: „Маруся, въздух!“ Снарядите все по-често падаха по улицата и сега ставаше ясно, че немците бият не по батареите, а самото село. Нашите отстъпваха — мигновено селото се изпълни с хора в мръсни, червени от глина шинели и също така бързо опустя. Слабичък, гърбонос юноша със свити устни, с дръпнати нагоре вежди дотича до медицинската санитарна батарея и помоли да пийне. Паня му подаде — и с такава силна, чиста нежност, каквато не бях изпитвала към никого на света, аз гледах как той пие, как се движи нагоре-надолу адамовата му ябълка, как злобно хвърля поглед към пътя, по който още отстъпваха нашите.

Ние напуснахме селото в 9 часа и цялата медицинска санитарна батарея се вдигна заедно с нас. Брезовата горичка, която доскоро беше нежна, сияеща, спокойна, сега гореше и вятърът обръщаше към нас тъмните, неустойчиви стълбове дим. Това беше добре дошло за нас: ние без труд преминахме оная част от пътя при изхода от селото, която беше обстрелвана. Сега не се тръскаше така силно — санитарният автобус беше пълен, но всеки път, когато той затъваше в някой ров, разнасяха се стонове и ние с Паня следяхме да не би някой от ранените да си тръсне главата в страничните рамки и капвахме от умора.

Беше 8 септември — денят, когато, готвейки се към решителен щурм, немците за пръв път почнаха сериозно да бомбардират Ленинград. Мрачният отблясък от пожара летеше срещу санитарната кола. Ние излязохме пред град Международни, а се оказа, че той целият бе обхванат от огън. Чу се говор между ранените и в червените отблясъци, които падаха косо върху автобуса, аз видях как един от тях, плещест моряк с бинтована глава, къса моряшката си фланелка и плаче.