Вениамин Каверин
Двамата капитани (132) (Роман в два тома)

Петнадесета глава
Среща с хидрографа Р.

Сега разбрах колко наивно бе от моя страна: да пиша половин година на Катя, да не получавам отговор от нея и все пак да се надявам, че щом дойда в Ленинград, само да протегна ръка, и тя ще ме посрещне на прага. Сякаш не съществуваше страшната зима на четиридесет и първа година, ешелоните с умиращи младежи, специалните болници за ленинградци в много от градовете на Съюза. Сякаш не съществуваха ония лица със странно помътени погледи. Сякаш не се носеше ту от запад, ту от изток трясъкът на артилерийската стрелба.

Мислех за това, когато седях в канцеларията на стоматологическата клиника, и слушах разказа на машинописката как един младичък червеноармеец, който приличал на нейния загинал син, както две капки вода, изведнъж дошъл, дал й триста грама хляб, когато тя нямала вече сила да стане от леглото.

— А Катерина Ивановна ще се намери — каза тя. — Тя беше сънувала, че долита някакъв орел. Аз й казах — това е мъжът ти. Тя не повярва. И ето, както виждате, сбъдна се моето. И сега ви казвам — ще я намерите!

Да, може би. „Може би тя е умирала в това време, когато аз всъщност прекрасно живеех в М-ов“ — мислех си, като гледах тъпо старата жена, която продължаваше да ме уверява, че ще се намери Катя, че тя ще се върне. „За мене се грижеха, лекуваха ме, а тя е нямала сто грама хляб, за да заплати на момчетата, които са погребвали Берта.“ И като бесен, с отчаяние си мислех, че трябваше още през януари да полетя за Ленинград, трябваше да настоявам, да искам да ме изпишат от болницата и кой знае, може би щях да изляза по-здрав, отколкото сега, и бих намерил и спасил моята Катя.

Но късно беше да съжаляваш за това, което никога не можеш да върнеш. „Аз съм, както всички други“ — пишеше ми Катя от Ленинград. Едва сега разбирах какво е искала да ми каже с тия прости думи.

Старата жена, която бе преживяла много повече от мен, ме утешаваше. Помолих я за гореща вода и я нагостих със сланина и лук, който беше още рядкост за Ленинград.

От тая минута като че ли някакъв студ проникна в душата ми. Каквото и да направех, каквото и да помислех, винаги се запитвах: „А Катя?“

… Още в М-ов си припомних почти всички телефони на моите ленинградски познати. Но навсякъде, където позвъних от клиниката, отговор не последва, сякаш тия звънци потъваха някъде в тайнствената пустота на Ленинград. Най-после потърсих последния номер — единствения, в който не бях уверен, и дълго държах слушалката, като слушах някакви далечни шумове и след тях още по-далечни нетърпеливи гласове.

— Ало, слушам — неочаквано каза един нисък мъжки глас.

— Мога ли да помоля за…

И аз казах името.

— Аз съм.

— С вас говори летецът Григориев.

Последва мълчание.

— Не може да бъде. Александър Иванович ли?

— Да.

— Иди и не вярвай в съдбата! Трети ден вече само това мисля, как да ви намеря, драги Александър Иванич.

Преди шест години, когато експедицията по издирването на капитан Татаринов бе разрешена и аз се занимавах с нейното организиране в Ленинград, професор В. ме запозна с един моряк учен-хидрограф, преподавател в училище „Фрунзе“.

Ние прекарахме заедно само една вечер, но често след това си спомнях за този човек, който неизказано ясно ми нарисува картината на бъдещата световна война.

Той дойде късно. Катя вече спеше, като се беше свила в креслото. Исках да я събудя, но той не ми позволи и ние почнахме да пием нещо с мезе маслини — Катя имаше винаги в запас маслини.

Той сериозно се интересуваше от Север. Беше уверен, че Север с неговите неизчерпаеми стратегически суровини ще изиграе огромна роля в бъдещата война. Той гледаше на Северния морски път като на военен път и твърдеше, че неуспехът на руско-японската кампания е резултат от неразбирането на тая мисъл, изказана още от Менделеев. Той намираше, че военните бази трябва да бъдат построени навсякъде по всички маршрути, по които вървят кервани.

Спомням си, че това гледище ме порази тогава. Отново го оцених на 14 юни 1942 година, няколко дни преди полета за Ленинград, когато седях на брега на река Кама и чух далечния глас на говорителя, който тържествено четеше договора между Англия и Съветския съюз. Не беше трудно да се разбере за какви пътища се говореше в тоя договор и срещата с „нощния гост“, както след това Катя наричаше тоя хидрограф, веднага изплава в паметта ми.

В 1936–40 година се срещах често с него, четях статиите му и прочетох книгата му „Морето на Съветска Арктика“, която стана много известна и беше преведена на всички европейски езици. С голяма симпатия следях за неговата съдба, също така както той следеше за моята. Знаех, че той е излязъл от училище „Фрунзе“, че е командувал хидрографски параход, че е работил в Хидрографското управление при Наркома на Военноморската флота. Преди войната той защити докторската си дисертация — съобщението за нея прочетох във „Вечерная Москва“.

Ще го наричам Р.

… Този случай бил един от най-редките — „веднъж в хилядо години“, както се изрази Р., — че съм го заварил вкъщи. Квартирата била запечатана и той я разпечатал и дошъл вкъщи само преди две минути, и то само за това, че му предстояло да замине задълго от Ленинград.

— Къде?

— Далеч. Ще дойдете и ще ви разкажа. Къде сте се спрели.

— Засега никъде.

— Много добре. Чакам ви.

Той живееше при Литейния мост, в ново здание, в просторна квартира, разбира се, изоставена през годините на войната, но в която се чувствуваше нещо поетично като в квартира на артист. Може би художествено ушитите кукли, поставени на пианото под стъклени калпаци, ми внушиха тази мисъл или многото книги на пода и на полиците, или самият домакин, който ме посрещна простичко, с рубашка, под разкопчаната яка на която се виждаше пълна космата гръд. Някъде бях виждал такъв портрет на Шевченко. Но Р. не беше поет, а контраадмирал, в което не беше трудно да се убеди човек, като погледнеше неговия кител върху гърба на креслото.

Където и да се срещнехме, още от първата дума той почваше да ми разказва, че най-главното за него сега без съмнение е това, че нашият интерес един към друг винаги се е основавал на „най-главното“ и малко се е отнасял към личните или служебните работи.

Но тоя път той ме попита най-напред къде съм бил и що съм правил през време на войната.

— Да, не ви е провървяло — каза ми той, когато му разказах за своите неуспехи. — Но вие ще си наваксате. Та защо така, ту на Балтийската, ту на Черноморската флота? А изменихте ли на Севера? Аз пък смятах, че вие сте северен човек, и то навеки!

Беше доста сложно да му разкажа как съм „изменил“ на Север, и възразих, че съм напуснал гражданската авиация само когато съм загубил надеждата да се върна на Север.

Р. замълча. Не знам за какво мислеше той, като замижа с черните си живи очи и отметна своя побелял и оредял перчем. Ние седяхме в креслата до един прозорец, разбира се, счупен, каквито бяха всички в квартирата. Виждаше се Литейният мост, а зад него параходите, боядисани необичайно, тъй че бе мъчно да се разбере къде свършва къщата на крайбрежната улица и къде почва параходът. Пусто бе по улиците — „като в пет часа сутринта“ — си помислих аз и си спомних — Катя веднъж ми каза, че било грешка от нейна страна, дето не се е родила в Ленинград.

Замислих се и трепнах, когато Р. ми продума.

— Знаете ли какво, легнете да си поспите — каза той. — Вие сте уморен. А утре ще поговорим.

Без да слуша моите възражения, той ми донесе възглавница, свали от дивана възглавниците му и ме накара да легна. Заспах мигновено и като че някой бе дошъл на пръсти до мене и без да мисли много, бе хвърлил върху всичко прекарано през деня една тъмна, плътна покривка.

Беше още много рано, може би 4 часа, когато си отворих очите. Но Р. вече не спеше. Покриваше със стари вестници полиците с книги и, кой знае защо, сърцето ми се сви, като си помислих, че днес той заминава. Той поседна до мене, не ми позволи да стана и заговори: нямаше никакво съмнение, това беше „най-важното“, за което той би ми говорил вчера, ако не бях така измъчен.

… В наше време всеки ученик, па макар и в най-общи черти, си имаше представа за това, което ставаше по големия морски път от Англия и Америка за Съветския съюз през лятото на 1942 година. Но именно за лятото на 1942 година това, което разказваше Р., беше дори за мене новост, макар че не преставах да се интересувам за Север и ловях в страниците на пресата всяка бележка за действията на Въздушните военни сили на Северната флота.

Той разтвори картите, приложени към една от книгите му, и не намери изведнъж тази, на която можеше да се покажат границите на бойната линия, такъв бил, според думите му, тоя огромен фронт, върху който действували нашите морски и въздушни сили. Твърде кратко, обаче доста по-изчерпателно, отколкото ми се случи да чета после даже в специални статии, той нарисува пред мен картината на голямата война, водена в Баренцово море. Жадно слушах за смелия поход на подводната лодка-малютка в бухта Петсамо, т.е. в главната морска база на врага, за Сафонов, който свалил над морето двадесет и пет самолета, за работата на летците, които атакуваха транспорта под прикритието на снежен заряд — още не бях забравил какво е снежен заряд. Слушах го и за пръв път в живота ми съзнанието за неуспеха забиваше отровни стрели в сърцето ми. Това, за което говореше Р., беше моят Север.

От него за пръв път узнах какво е „конвой“. Той ми посочи възможните „точки на рандевуто“, т.е. тайно уговорените пунктове, където се срещат английските и американските кораби, и ми обясни как става предаването им под охраната на нашия флаг.

— Ето къде отиват — каза той и ми посочи, разбира се, в общи черти пътя, за който в 1942 година не бе прието да се разпространява. — Колона от сто-двеста парахода. Вие се досещате, нали, къде ще им бъде особено трудно? — И не дотам точно ми показа това място. — Но да оставим западния път, толкова повече че тук (той показа къде) се намират извънредно способни хора. Да поговорим за нещо друго, не по-малко важно. Вратата, която немците се стараят да затворят — живо каза той и закри с длан изхода от Баренцово за Карско море, — защото те прекрасно разбират поне значението на енските рудници за авиомоторстроителството. Но, разбира се, и транзитното значение на Северния морски път ужасно не им харесва, толкова повече че през пролетта на тази година те вече бяха почнали да се надяват…

Той не се доизказа, но аз го разбрах. Случайно ми беше известно, че през пролетта немците бяха успели сериозно да повредят пристанището, което имаше голямо значение за западния път.

— А представете си докъде би стигнала войната — продължи Р., — щом не така отдавна при Нова земя немска подводна лодка е обстрелвала наши самолети. Но и това е малко. Днес ще отлетя за Москва със самолета, който ми е изпратен от военния съвет на Северната флота. Летецът, майор Карякин, ми разказа, че той две недели е дебнел немския рейдер — къде, как мислите? В района…

И той назова този твърде отдалечен район.

— Накъсо казано, войната вече се води в такива места, където по-рано водеха своя чергарски живот само хидрографи и бели мечки. Тъй че трябваше да си спомнят и за мен — каза Р. и се засмя. И не само си спомниха, но и… — лицето му стана добро, весело — възложиха ми една преинтересна и преважна работа. Разбира се, нищо не мога да ви разкажа за нея, защото това именно е и военната тайна. Ще кажа само, че преди всичко помислих за вас. Това, че вие позвънихте, е просто чудо. Александър Иванич — сериозно и даже тържествено каза той, — аз ви предлагам да полетите с мен на Север.