Вениамин Каверин
Двамата капитани (57) (Роман в два тома)

Двадесет и четвърта глава
Клевета

Лесно е да се каже: ще ида при него и ще го помоля да ми покаже тия писма. Повдигаше ми се дори при мисълта за това. И наистина, ще седне ли той да приказва с мене? Ще ме изхвърли по стълбите — хич няма и да се церемони. Та няма да се бия с него! Все пак той е болен и стар.

Не бих отишъл. Но една мисъл не ме напускаше: Катя.

Започваше да ме боли глава, когато си спомнех как сурово ми обърна гръб на погребението. Сега ми стана ясно защо направи това: Николай Антонич я е уверил, че аз съм виновен за всичко.

Представих си как той разговаря с нея и сърцето ми биеше като лудо. „А твоят приятел има такава чудесна памет. Защо не си е спомнил ни веднъж за тия писма преди пътуването до Енск?“

И наистина, как съм могъл да ги забравя? Аз, който бях така поразен от тях в детските си години? Аз, който ги разказвах наизуст през време на пътуването между Енск и Москва? Да забравя тези писма, които бяха паднали сякаш от далечните звезди в нашето малко градче?

Имах само едно обяснение — съдете сами вярно ли е то или не.

Когато Катя ми разказваше историята на своя баща, когато го разглеждах на старите снимки в униформа с пагони, фуражка с бял, повдигнат отпред калъф, когато четях книгите му, винаги ми се струваше, че това е било много отдавна, във всеки случай много години преди моето заминаване от Енск. А писмата — това беше моето детство, т.е. съвсем друго време. Просто не беше ми хрумнало, че тия две съвсем различни времена следваха едно след друго. Тука имаше не грешка на паметта, а някаква съвсем друга грешка.

Хиляди пъти си мислех за „фона“. Значи за него е писал капитан Татаринов: „Цялата експедиция му изпраща проклятия“. Значи за него е писал: „Всичките си несполуки ние дължим нему“. А пък Корабльов каза, че за несполуката на такова дело не можело да се хвърля вината върху един човек. Капитанът мислеше другояче.

Значи за него е писал той: „Ето как скъпо ни струва тая услуга“. А защо, собствено казано, някакъв си „фон“ ще вземе да оказва тая услуга на капитан Татаринов? Услуга можеше да му окаже богатият братовчед — не току-тъй съм чувал толкова много от него за тая услуга.

С една дума, нямах никакъв план за действие, когато вечерта на втори февруари в синята си парадна куртка отидох у Татаринови и казах на непознатото момиче, което ми отвори вратата, че искам да видя Николай Антонич.

През отворената врата се виждаше, че в трапезарията пият чай: Нина Капитоновна каза нещо тихо и аз я съгледах да седи до самовара на масата с шал на ивици…

Не знам какво си е помислил Николай Антонич, като ме видя, но когато се показа на прага, той трепна и се постъписа.

— Какво искаш?

— Искам да поговоря с вас.

Той се позамисли.

— Влез.

Исках да вляза в кабинета му, но той каза:

— Не, тук.

След туй се сетих, че е направил това нарочно; примами ме в трапезарията, за да се разправи с мене пред всички.

Всички се малко поизплашиха, когато се показах след него в трапезарията. Старите Бубенчикови, които съвсем не очаквах да видя тук, скочиха едновременно и оная, която в Енск ме беше гонила, изтърва на масата чайната си лъжичка. Катя влезе в трапезарията от другата страна и просто замръзна на прага.

Аз промърморих:

— Може би тук е неудобно?

— Не, тук е удобно.

Трябваше да поздравя веднага, след като влязох, а сега може би бе неудобно, но все пак се поклоних. Никой не ми отговори, само Нина Капитоновна едва-едва ми кимна.

— Е?

— Вие сте казали на Иван Павлич, че капитан Татаринов бил писал за някакъв си фон Вишимирски. Мене ми е нужно да зная това, защото излиза, че нарочно съм уверявал Мария Василиевна, само за да ви натрия носа. Тъй мисли например Корабльов. И други. С една дума, моля ви да ми покажете тия писма, с които искате да докажете, че за гибелта на експедицията е виновен някой си фон Вишимирски, а за смъртта… (аз преглътнах тая дума)… за всичко останало съм виновен аз.

Това беше доста дълга реч, но аз я бях приготвил предварително и поради това я казах без запъване. Запънах се само когато казах за смъртта на Мария Василиевна и после на думата „и други“, защото си помислих за Катя. Тя все още стоеше на прага, изпъната, затаила дъх.

Едва сега, през време на тая реч, забелязах колко много беше остарял Николай Антонич. Той беше заприличал на стара птица с гърбав нос, бузите му бяха увиснали и дори златният зъб, който по-рано осветяваше сякаш цялото му лице, беше потъмнял.

Той ме слушаше и шумно дишаше. Като че ли не знаеше какво да ми отговори. Но в тая минута втората Бубенчикова го попита учудена:

— Кой е тоя?

Той си пое дъх и заговори.

— Кой е тоя ли? — повтори той тихо със съскащ глас. — Това е оня подъл клеветник, за когото ви говоря всеки ден и час.

— Николай Антонич, ако вие искате да обиждате…

— Това е човекът, който я уби — повтори Николай Антонич. Лицето му затрепери и той почна да пука пръстите си. — Това е човекът, който ме оклевети с най-страшната клевета, каквато може да си въобрази човек. Но аз съм още жив!

Никой и не е мислил, че той е умрял, и исках да му кажа това, но той пак закрещя:

— Аз съм още жив!

Нина Капитоновна го хвана за ръка. Той дръпна ръката си.

— Аз бих могъл да прибягна до законите и да го осъдя за всичко… За всичко, което той стори, за да отрови живота ми. Но има други закони, друг съд и по тия закони той кога и да е ще почувствува какво е направил. Той я уби — каза Николай Антонич и сълзи рукнаха като поток от очите му. — Тя умря по негова вина. Нека той живее, ако може.

Нина Капитоновна отмести стола и го хвана под ръка, сякаш се боеше, че ей сега ще падне. Той я погледна мътно. Това беше минутата, когато аз се усъмних в правотата си. Но само за минута.

— И заради кого? Боже мой, заради кого? — продължи Николай Антонич. — Зарад тоя хлапак, който е тъй низък, че е дръзнал да дойде отново в дома, гдето тя умря. Зарад тоя хлапак с нечиста кръв…

Не зная какво искаше той да каже с това и защо неговата кръв да е по-чиста от моята. Нищо! Аз го слушах мълчаливо. Катя стоеше до стената изпъната, права.

— … Пак е дръзнал да дойде в тоя дом, от който го бях изхвърлил като змия. Каква съдба, боже мой! Аз й отдадох живота си, направих за нея всичко, каквото е в състояние да направи някой за любимия си човек, а тя умира зарад тая подла, гнусна змия, която й казва, че аз съм убил мъжа й, своя братовчед.

Мене ме порази това, дето той говореше с такава страст, просто извън себе си. Чувствувах, че съм много бледен. Но нищо! Знаех какво да му отговоря!

— Николай Антонич — казах аз, като се стараех да не се вълнувам, но забелязах, че езикът ми много не ме слуша. — Аз съвсем няма да отговарям на вашите епитети, защото разбирам в какво състояние сте. Вие действително сте ме прогонвали, но аз дойдох пак и ще идвам пак, докато не докажа, че съвсем не съм виновен за смъртта на Мария Василиевна. И че ако някой е виновен, във всеки случай това не съм аз, а някой друг. Факт е, че у вас има писма на покойния капитан Татаринов, с когото вие сте убедили Корабльов и очевидно всички изобщо, че аз съм ви наклеветил. Моля ви да ми покажете тия писма, за да могат всички да се убедят, че аз съм наистина тая подла змия, за която вие току-що приказвахте.

Страшен шум се вдигна след тия думи. Бубенчикови, които все още не разбираха, викаха една през друга:

— Кой е тоя?!

Но никой не им обясняваше кой съм и те крещяха все по-високо. Нина Капитоновна също викаше по мене да си вървя. Само Катя не продумваше ни думица. Тя стоеше до стената и гледаше ту Николай Антонич, ту мене.

Изведнъж всички млъкнаха. Николай Антонич отстрани бабичката и отиде в стаята си. Той се върна след минута с куп писма в ръце. Не две и не три, а именно куп — около четиридесет. Не мисля, че всички те бяха писма от капитан Татаринов, навярно това бяха различни писма от различни лица — кореспонденция, свързана с експедицията, или нещо подобно. Той запрати тия писма в лицето ми, след това ме заплю в очите и падна в креслото. Бабичките се спуснаха към него.

Сигурно ако плюнката бе попаднала на лицето ми, бих го ударил или дори убил — още никой не беше плюл в лицето ми и въпреки всичките си правила можех да убия човека заради това. Но той не ме улучи. И писмата не стигнаха до мене.

Разбира се, не седнах да събирам тия писма, макар че имаше един миг, когато насмалко щях да вдигна едно от тях — онова, на което имаше голям восъчен печат с надпис „Св. Мария“. Не седнах да ги събирам. В тоя дом бях за последен път. Катя стоеше между нас — до креслото, в което той лежеше, стиснал зъби и хванал се за сърцето. Аз я погледнах в очите, които виждах за последен път.

— Добре — казах аз. — Няма да чета тия писма, които вие хвърлихте в лицето ми. Аз ще направя друго. Ще намеря експедицията. Не вярвам, че тя е изчезнала безследно, и тогава ще видим кой от нас е прав.

Исках още да се сбогувам с Катя и да й кажа, че никога няма да забравя как тя ми обърна гръб на погребението. Но Николай Антонич почна изведнъж да става от креслото и отново се вдигна ужасен шум. Старите Бубенчикови се нахвърлиха върху ми и ме удариха силно с нещо по гърба. Махнах ръка и си отидох.