Вениамин Каверин
Двамата капитани (73) (Роман в два тома)

Петнадесета глава
Ванокан

Честна дума, и досега не зная откъде ненците намериха това парче греда, от което направихме подпората. Те ходиха някъде на ски през нощта — навярно в някое съседно чергарско поселище, и когато сутринта се измъкнахме от чума, където аз не прекарах най-спокойната нощ в живота си, това парче кедрово дърво лежеше пред входа.

Да, това беше не много весела нощ и само Иван Иванич спеше до огъня и дългите краища на шапката му, завързани на главата, стърчаха смешно от спалния чувал като заешки уши. Лури се въртеше и кашляше. Аз не спях. Стопанката ненка седеше до люлката и дълго слушах еднообразната мелодия, която тя пееше уж равнодушно, но в същото време с някаква самозабрава. Едни и същи думи се повтаряха постоянно и най-сетне почна да ми се струва, че цялата й песен се състои от тези две или три думи. Детето вече отдавна спеше, а тя все пееше. Кръглото й лице се осветяваше понякога, когато суровите съчки пламваха, и тогава виждах, че тя пее със затворени очи. Ето какво пееше тя — на сутринта докторът ми преведе песента:

Зима ли дойде,

синенце мое,

дето погледнеш,

бяло поле е,

синенце мое.

Море ли погледнеш,

лед се синее,

синенце мое.

Балкана погледнеш,

скали чернеят,

синенце мое.

Милата тундра,

синенце мое.

Как бързи са ти

тебе крачката,

синенце мое,

мили ушичките,

мили очичките,

мило носленцето,

синенце мое.

Небе ли погледна —

облаците бели,

мила е нашата

хубава тундра,

синенце мое.

Чувството, което изпитах при разговора с Валя, се върна в мен, и то с такава сила, че ми се поиска да стана и изляза от чума, за да не слушам поне тая тъжна песен, която ненката пееше със затворени очи. Но не станах. Тя пееше все по-бавно и най-сетне млъкна, заспа. Целият свят спеше освен мене; и само аз лежах в тъмнината и чувствувах, че сърцето ми се свиваше от самотност и обида. Защо ли ми е тая находка за експедицията, когато всичко е свършено, когато между нас вече няма и няма да има нищо и ние ще се срещнем като чужди? Мъчех се да надвия тъгата си, но не можех и все се мъчех и мъчех, докато най-сетне заспах.

Към обед ние оправихме шасито. Одялахме гредата и я поставихме вместо напречна подпора. За по-яко обвихме крепежа с връв. Самолетът имаше сега жалък, похабен вид. Ние с Лури се отдръпнахме малко и безпристрастно оценихме отстрани работата си.

— Е, как?

Лури махна с ръка.

Е, какво, ще смятаме, че всичко е прекрасно. Трябва да се сгрее вода; време е да се запали моторът.

Натъпквам сняг в гюмовете и ги поставяме на примуса. Мъчително занимание! Нашият примус, „тая великолепна машина, без която нищо не струва каквото и да било домакинство“, гори лошо.

Но най-сетне всичко е наред, моторът е затоплен, почва запалването му. Ненците дърпат краищата на амортизатора.

— Готови!

— Готови!

— Едно, две, три — пущай!

Амортизаторът се отплесва, ненците се търкулват в снега.

Отново:

— Готови!

— Готови!

— Едно, две, три — пущай!

Това се повтаря четири пъти. Моторът трепва, кихва, прави двадесетина оборота, спира и най-сетне почва да работи. Време е да се сбогуваме! Ненците се събират край самолета, стискам ръцете им, благодаря им за помощта, желая им щастие в лова. Те се смеят доволни. Като се усмихва срамежливо, нашият щурман се качва в самолета. Не знам какво е казал той на жена си на прощаване, но тя стои до самолета весела, в шуба, полите на която са украсени с разноцветно сукно, с широк пояс, с качулка с огромни кожени ивици, от което лицето й изглежда като обкръжено от сияние.

И тая качулка, половин метър висока, по която са окачени всевъзможни дрънкулки, и малкото, кръгло лице под качулката — ето всичко, което виждам на прощаване.

По навик вдигам ръка, сякаш искам от ненците позволение за потегляне.

— Довиждане, другари!

Излетяваме!…

Няма да разказвам как летяхме до Ванокан, как ме порази нашият щурман, който четеше еднообразната снежна равнина като географска карта. Над едно селце той ме помоли да спрем за малко и се много огорчи, като узна, че за съжаление не можем да стоим на едно място.

Не ще разказвам как кацнахме във Ванокан. Летците-изпитатели добре познават това особено професионално чувство, някаква горяща смесица от риск, отговорност и увлечение. В края на краищата ние летяхме също на нова конструкция машина, с дървена напречна подпорка — нещо ново в самолетостроенето! Изглежда, че навреме съм спуснал самолета с всичката му тежест върху здравия крак, защото той още не беше спрял, а Лури вече изскочи от кабината и ми показа големия си пръст^[1].

Не ще разказвам и за това как ни посрещнаха във Ванокан, как в три къщи изгориха самоварите, а в четвъртата едно дете падна от люлката си и след това докторът трябваше да го лекува: как ни тъпчеха с чига и банички; как аз организирах кръжок по авиомоделизъм и возих пионерите на самолета; как жителите на Ванокан ме уверяваха, че в същия ден и час, когато ние долетяхме, над селището се въртели още два самолета, и как се досетих най-сетне, че това е бил нашият самолет, който направи три кръга, преди да кацне.

Но ако има нещо, за което не може да не се разкаже, то е за доктор Иван Иванич във Ванокан.

Ледков намерихме в лошо състояние. Неведнъж се бях срещал с него на събранията и веднъж дори го бях возил от Красноярск в Игарка. Между другото той ме беше поразил с познанията си по художествена литература. Оказа се, че бил свършил Педагогическия институт в Ленинград и изобщо беше образован човек, чел не само Лев Толстой, но и Волтер. До двадесет и три годишната си възраст той бил пастир в тундрата и не току-така ненците говореха винаги с гордост и любов за него.

И ето тоя именно прекрасен, умен човек и чудесен политически деец лежеше ранен от някакво куче и когато влязох, не можах да го позная: толкова се беше изменил той.

Не може дори да се каже, че лежеше. Той седеше на кревата, като скърцаше със зъби от болка. И тая болка изведнъж го повдигаше; той ставаше, като се държеше за ръба на кревата, и изведнъж с размах се прехвърляше върху стола. Страшно беше да се гледа как болката подмяташе насам-нататък това голямо, силно тяло! Понякога тя стихваше за няколко минути и тогава лицето му придобиваше човешки израз. След това пак! Той хапеше горната си устна, очите му — страшни очи на силен човек, който не е в състояние да се справи със себе си — започваха да се изкривяват и изведнъж той се вдигаше на здравия си крак и с все сила се мяташе на кревата, но и на кревата всяка минута се местеше от едно място на друго. Куршумът ли беше попаднал в някакъв нервен възел или раната беше толкова гноясала — не зная. Но в живота си не съм виждал друга по-страшна картина! Жално беше да го гледа човек и всички лица неволно се изопваха, когато той почваше да се мята по кревата, като се мъчеше да се задържи на едно място и изведнъж — хоп! — с все сила се прехвърляше на стола.

Имаше от какво да се обърка човек при вида на такъв болник! Но Иван Иванич не се обърка, напротив! Той изведнъж се подмлади, сви устни и заприлича на някой решителен, млад военен лекар, от който всички се страхуват. Мигом той изгони всички от стаята на болния, в това число и председателя на районния изпълнителен комитет, който, кой знае защо, искаше непременно да присъствува на прегледа на Ледков. Когато местната фелдшерка, една слаба старица с очила, разтреперана му се представи, той я попита много любезно:

— Е, ами случвало ли ви се е да присъствувате при ампутиране на пищял?

С някакви умели свободни движения той за минута нагласи всичките мебели в стаята. Изнесе една излишна маса, а масата, на която се канеше да направи операцията, дръпна в средата на стаята под висящата лампа.

Той заповяда да донесат лампите от цялото селище, „само че да не кадят“, и ги окачи по стените, тъй че стаята изведнъж светна с невиждана във Ванокан светлина.

Той само повдигна вежди, а слабичката фелдшерка изхвръкна с пешкира, който му се бе сторил не особено чист, и аз чух как тя каза в кухнята със същия злобно любезен глас като доктора:

— Какво мислите вие, гълъбчета, искате да ме вкарате в гроба ли?

Но никой не искаше да я вкара в гроба. Всички припкаха на пръсти и наричаха доктора „той“.

Като се разпореждаше отсечено, макар и вежливо, докторът половин час търка ръцете си със сапун и четка. След това, без да изтрива ръце, той влезе в стаята на болния и се спря, разкрачил крака, разперил ръце, и критично огледа наоколо. След това вратата се затвори и чудната за Ванокан картина — ослепително светла стая с болник, легнал на ослепително бяла маса, и хора в ослепително бели престилки — изчезна.

Така се държеше нашият Иван Иванич във Ванокан. След четиридесет минути той излезе от операционната. Трябва да се предполага, че операцията е минала чудесно, защото, като сваляше престилката си, той ми каза нещо по латински, а после издекламира от Козма Прутков:

„Ако искаш да бъдеш щастлив, бъди такъв!“

Рано сутринта ние излетяхме от Ванокан и след три и половина часа се спуснахме в Заполярие без всякакви приключения.

За тоя случай, т.е. за бляскавата операция, която докторът сполучи да направи при такива трудни условия, и изобщо за нашия полет беше напечатана след това една бележка в „Известия“. Тя завършваше с думите: „Болният бързо се поправя.“ И действително болният се поправи много бързо.

Ние с Лури получихме благодарност, а докторът — почетен диплом от Ненецкия национален окръг.

Старият пиринчен прът с куката висеше сега в стаята ми до голямата карта, на която беше нанесен дрейфът на шхуната „Света Мария“.

В началото на юни аз потеглих за Москва. За съжаление разполагах с много малко време: пуснаха ме само за десет дни и в тия десет дни трябваше не само да уредя личните си работи, но и личните и обществени работи на моя капитан.

По пътя мислих много — за себе си и за отношенията си с Катя, и пак историята на баща й се издигна над тия мисли, сякаш изискваше особено внимание и уважение. Ща не ща, аз го срещах във всеки кръг на живота си и в края на краищата от откъслеците на историята му, които бях събрал, се получаваше доста стройна картина. Стара пиринчена кука беше последната логична чертичка в тая картина от доказателства. Най-сложният въпрос се решаваше от тая находка.

И наистина, като прочетох дневниците на щурмана, аз се питах: „Ще узная ли някога какво се е случило с капитан Татаринов? Дали е напуснал кораба, за да изучи откритата от него земя или е загинал от глад заедно с хората си и шхуната се е движила години наред към бреговете на Гренландия, носена от плаващите ледове?“

— Да — сега аз можех да отговоря. — Той е напуснал кораба. Не знаем при какви обстоятелства е станало това — дали е загинала част от командата, или шхуната е била смазана от ледовете! Но той е изпълнил своята „детинска, безразсъдна“ мисъл.

Аз се питах: „Дали е стигнал до Северна земя?“

— Да — сега можех да отговоря. — Той е стигнал до Северна земя. Иначе отгде би се взела тая шейна с брезентовата лодка, намерена преди няколко години от ловеца Иван Вилка?

Аз се питах: „Къде да се търсят следите на експедицията и струва ли си да се търсят?“

— Да — сега можех да отговоря. — Струва си да се търсят, защото, като се разсъждава логически, може с точност до половин градус да се определи районът на търсенията. А научното значение на задачата не извиква никакво съмнение.

Това беше разговор като пред съда — само въпроси и отговори. Но зад сухите студени думи ми се мяркаха съвсем други думи и аз виждах Катя, по която така тъгувах.

— Вярно ли е, че ти си ме забравила?

— Не — ще отговори тя. — Но животът, когато бяхме по на седемнадесет години, е свършен, а ти се изгуби някъде и аз мислех, че заедно с оня живот се е свършила и нашата любов.

— Съвсем не се е свършила — тъй ще й кажа аз. — Зная сега за баща ти повече от тебе, повече от всички хора на света. Виж какво съм ти донесъл — тук е целият негов живот. Събрах живота му и доказах, че това е било живот на велик човек. Знаеш ли защо направих това? От любов към тебе.

Тогава тя ще ме попита:

— Значи ти не си ме забравил? Наистина ли?…

И аз ще й отговоря:

— Не бих те забравил дори ако ти би ме разлюбила.

Това беше чуден разговор, който измислих по пътя. И не може да се каже, че той съвсем не приличаше на разговора, който скоро се състоя между мене и Катя. Той приличаше и не приличаше, както сънят прилича и не прилича на реалния живот.