Вениамин Каверин
Двамата капитани (70) (Роман в два тома)

Дванадесета глава
Снежната буря

Не ще разказвам за трите денонощия, които прекарахме в тундрата, недалеч от бреговете на река Пясина. Това е един от най-тежките спомени в моя живот и — главно — съвсем еднообразен спомен. Първият час приличаше на втория, вторият — на третия и само първите минути, в които трябваше криво-ляво да закрепим самолета, за да не го отнесе бурята, вече не се повториха.

Опитайте се да направите това в тундрата, гдето няма никаква растителност, при вятър, който достига десета степен! Без да гасим мотора, ние поставихме самолета с опашката срещу вятъра. Може би добре беше да го заровим в снега, но щом вдигнехме сняг с лопатата, вятърът го отнасяше. Вятърът блъскаше насам-нататък самолета и трябваше да се измисли нещо сигурно, защото вятърът все повече се усилваше и след половин час би било вече късно. Тогава направихме една проста работа — препоръчвам я на всички полярни летци: привързахме към крилете въжета, а за тях навързахме ските, куфарите, едно малко товарно сандъче, дори една фуния — с една дума, всичко, което би могло да помогне за бързото натрупване на снега. След петнадесет минути около тия вещи бяха навеяни преспи, а на другите места под самолета вятърът продължаваше като по-рано да отнася снега.

Сега не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Това не беше много весело, но то беше едничкото, което можехме да направим. Да чакаме и да чакаме, а колко време — кой знае!

Споменах вече, че ние имахме всичко нужно за в случай на принудително кацване, но какво можеш да сториш например с палатката, ако самото излизане от кабината е работа сложна и мъчителна, на която можехме да се решим само един път на ден, и то само затова защото един път на ден не може да не се излезе от кабината.

Пръстите започнаха да ни болят, преди да сме успели да развържем вървите на калъфите, и трябваше да ги развързваме на три почивки. Още при първата крачка снегът ни поваляше, така че трябваше да си изработим особен начин на ходене, като се навеждахме на четиридесет и пет градуса срещу вятъра.

Тъй мина първият ден. Топлината ни понамаля. Повече ни се иска да спим и за да не заспя, измислям разни работи, които изискват твърде много време, но от които има много малка полза. Опитвам се например да запаля примуса, а на Лури заповядвам да запали споителната лампа. Трудна задача! Трудно е да се запали примус, когато всяка минута чувствуваш от краката до главата собствената си кожа, когато изведнъж ти става студено нейде дълбоко в ушите, сякаш замръзва тъпанчето ти, когато снегът мигновено облепва лицето ти и се превръща в ледена маска. Лури се опитва да се шегува, но и шегите замръзват на петдесетградусовия студ и не му остава нищо друго, освен да се пошегува над своята способност да се шегува при всички обстоятелства и по всяко време.

Така свършва първата нощ. Топлината още повече намалява. Още повече ни се иска да спим. А снегът хвърчи, както по-рано, край нас и най-сетне започва да ни се струва, че край нас прехвърча всичкият сняг, който изобщо съществува на земята…

През тия дни, когато мръзнехме край бреговете на Пясина като застигнати от виелица яребици, аз отново оцених какъв чудесен човек е доктор Иван Иванич.

Съзнанието, че не може нищо да се направи, че е невъзможно да се излезе от безнадеждното положение — ето кое тежеше най-много! Струва ми се, че би било по-леко, ако да не бях тъй здрав и як. Това чувство се смесваше с друго едно не весело чувство: че не съм изпълнил отговорната задача, която ми беше възложена, а това пък с трето, което вече не се отнася до никого — с чувството на оскърбена гордост и обида. При такова настроение, разбира се, апетитът изчезва и собствено казано, не ти става особено страшно, че може да замръзнеш.

Но докторът всичко виждаше и всичко разбираше! Никога в живота си не съм се намирал под толкова грижливо наблюдение. За всяко от тия три чувства той си имаше своя рецепта и дори, струва ми се, й за онова чувство, което не се отнасяше до никого.

Трети ден. Сънливостта още повече ни налегна. Топлината още повече намалява. Все повече овлажняват дебелите спални чували, още отсега някакъв нервен студ ни пронизва до костите при мисълта, че тая влага може да замръзне.

Но може би е дори по-добре, че става нужда да се чупи и изхвърля от време на време ледът изпод кожуха, защото е много тежко, просто да седиш и да мислиш, да мислиш безкрай. След това топлината още повече намалява — няма какво да се прави, вятърът издухва топлината — и аз навличам на краката си под дебелите топли вълнени ботуши авиаторските си ръкавици. Главното е да не се заспи. Главното е да не се оставя да заспи борттехникът, който излезе най-слаб от нас, а изглеждаше най-силен. От време на време докторът го удря и разтърсва. След това почва да задрямва и докторът и сега вече аз трябва да го разтърсвам от време на време — учтиво, но упорито.

— Саня, нищо подобно, дори и не съм помислил да заспивам — бърбори той и с мъка отваря очите си.

— Не.

А на мене вече не ми се спи. Снегът свири в ушите ми и когато понякога за минута настане тишина, изглежда, че тая трептяща тишина ми се струва още по-дълбока от мрачното, мъчително празно свирене. Нейде далеч на остров Диксон, в Заполярие, радистите разговарят помежду си за нас.

— Къде ли са те? Не са ли прелетявали над еди-къде си?

Беше много досадно да седиш и да чакаш да престане тая буря — и аз си спомних най-сетне, че имам една книжка. Завързах спалния чувал малко по-горе от коленете и се вмъкнах в него с главата и ръцете си. Малко тесничко, но ако с лявата ръка държиш джобното фенерче над ухото, а с дясната — книжката, може да се чете! Фенерчето ми беше с едно динамо и трябваше през всичкото време да се работи с пръстите, за да гори; но да се работи непрекъснато е невъзможно и аз отпущах пръстите си — тогава изведнъж ставаше студено и всичко се връщаше на мястото си и аз започвах да чувствувам снега, който навяваше през цепнатините на кабината.

След няколко години прочетох книгата „Гостоприемната Арктика“ от Стифансон и разбрах, че е било грешка да не спим толкоз дълго време. Но тогава бях още неопитен полярник и ми се струваше, че да се заспи в такова положение и да се умре, е едно и също нещо.

Навярно все пак съм заспал или наяве съм си въобразил, че се намирам в някакъв мъничък тесен сандък дълбоко под земята, защото отгоре ясно се чуваше уличният шум, звънтенето и тракането на трамвая. Не беше много страшно, но все пак огорчаваше ме, че лежа тук самин и не мога да мръдна ни ръка, ни крак, а пък трябва да летя нанякъде и нямам нито минута за губене. След това, кой знае как, се намерих на улицата пред осветения прозорец на един магазин, а в магазина, без да ме погледне, ходеше насам-натам с равни, спокойни крачки Катя. Нямаше никакво съмнение, че това е тя, макар да се страхувах, че може би след това ще излезе, че не е била тя или нещо друго ще ми попречи да я заприказвам. И ето, аз се спущам към вратата на магазина, но всичко е вече празно, тъмно и на стъклената врата се вижда надпис: „Затворено“.

Отворих очите си и отново ги затворих: толкова голямо щастие ми се стори онова, което съгледах. Снежната буря беше стихнала. Снегът вече не заслепяваше очите ни и не ни задушаваше — той лежеше по земята. Над него се виждаше слънцето и небето, такова огромно, каквото може да се види само в море или в тундра. На фона на снега и небето на двеста крачки от самолета стоеше човек. Той държеше в ръката си хорей-тояга, с която подкарваше елените, и зад гърба му стояха елени, впрегнати в шейна. Надалеч, сякаш нарисувани, но не тъй рязко, се виждаха две стръмни снежни могилки, сигурно ненецки чумове. Именно те са били оная тъмна маса, от която се бях метнал настрана при кацането. Сега те бяха затрупани със сняг и само конусите им, отворени отгоре, се чернееха. Около чумовете стояха още някакви хора, възрастни и деца, и всички те бяха съвсем неподвижни и гледаха нашия самолет.