Вениамин Каверин
Двамата капитани (80) (Роман в два тома)

Седма глава
А пък ние си имаме гост

Ромашка! Ромашка ходил у тях! Обещал на стареца да му издействува лична пенсия, увъртал се около Нюта, с нейния нос! В края на краищата изчезнал, като взел някакви си книжа, и старецът дори не можеше точно да си спомни какви са били тия книжа. Отначало си помислих, че това е някой друг Ромашов, едноименник. Не, той беше! Аз го описах подробно и Нюта каза с омраза:

— Той е!

Той я задирял, това е съвършено ясно. След това престанал да я задиря, инак тя не би го нападала така, както го нападаше сега. Той ходил при стареца и го разпитвал за всичко, което последният знаел за Николай Антонич. Събрал сведения. За какво ли? С каква ли цел е взел от Вишимирски тия книжа, от които във всеки случай може да се извади заключението, че преди революцията Николай Антонич не бил учител, а мръсен борсов афераджия.

Аз се връщах от Вишимирски и главата ми се въртеше. Тук бяха възможни само две решения: или за да унищожи всички следи на това минало, или за да държи Николай Антонич в ръцете си.

Да го държи в ръцете си ли? За какво? Та нали той е негов ученик, и то най-преданият, най-верният! Тъй беше винаги, още в училището, когато подслушваше какво говорят децата за Николай Антонич, а след това му донасяше. Това е поръчение! Николай Антонич му е възложил да види какво знае за него Вишимирски. Той е изпратил Ромашка да вземе книжата, които биха могли да му навредят в качеството на съветски педагог.

Отбих се в едно кафене и изядох един сладолед. След това пих някаква вода. Беше ми много горещо и все мислех и мислех. Та нали бяха минали все пак много години, откато се бяхме разделили с Ромашка след свършване на училището. Тогава той беше една подла, студена душа. Но към Николай Антонич беше искрено привързан — или само ми се е струвало така? Сега аз не го познавах. Може би се е изменил? Може би без знанието на Николай Антонич, само от привързаност към него, е искал да унищожи тия книжа, които могат да хвърлят сянка върху доброто име на учителя, на приятеля му?

Но това беше вече празна работа и достатъчно беше само да си припомня Ромашка, с неговото бледо лице и неестествено кръгли очи, за да се върна към реалната представа за него.

Изядох още един сладолед и момичето, което ми поднасяше, се засмя, когато поисках трета порция. Навярно й беше харесало, че ям толкова много сладолед, защото се приближи до огледалото и почна да си поправя панделката на косата.

Не, той никога нищо не би сторил само от привързаност към тоя човек. Тук имаше някаква тайна цел — в това бях уверен. Само че не можех да се досетя каква беше тая цел, защото трябваше да съдя според старите отношения между Николай Антонич и Ромашка, а новите не познавах добре.

Това би могло да бъде някаква много проста цел, свързана с повишение в службата! Нали Николай Антонич беше професор, а Ромашка — негов асистент. Дори пари — не току-така в училището му пламваха ушите, щом заговореше за пари. Някакво възнаграждение ли? Дявол го знае!

Позвъних по телефона на Валя — искаше ми се да се посъветвам с него: все пак той е бил у Татаринови през последните години — но го нямаше вкъщи. Беше се замъкнал някъде, както винаги, когато ми много дотрябваше!

„Не, не възнаграждение, не кариера — продължих да мисля. — Това той е постигнал с други средства, по-прости — достатъчно е само да се погледне, за да се разбере това.“

Време беше да се прибера вкъщи, но едва се беше мръкнало, и това беше московска вечер, тъй неприличаща на моите вечери в Заполярие, че ми се поиска да се поразходя пеша, макар хотелът да беше далеч.

И тръгнах бавно, отначало към улица „Горки“, след това по Воротниковска улица. Познати места. Хотелът остана настрана, а аз все вървях по Воротниковска улица, после свих към Садово-Триумфалная покрай нашето училище. А от Садово-Триумфалная, както е известно, е много близко до втората Тверская-Ямская улица и аз излязох след няколко минути на нея и се спрях пред вратата на един познат дом. Погледнах през портата и видях познатия мъничък чист двор и познатия каменен сайвант, в който някога съм цепил дърва в помощ на бабичката. Ето стълбата, по която съм се търкалял презглава, а ето и облепената с черна мушама врата, медната табелка и написана със завъртулки фамилия: „Н. А. Татаринов“…

— Катя, ида ти на гости. Няма ли да ме изгониш?

След туй Катя казваше, че още при първия поглед веднага разбрала, че съм съвсем друг, не като оня ден пред Болшой театър. Но едно тя не могла да разбере — защо, като съм дошъл ненадейно и „съвсем друг“, през цялата вечер не съм откъсвал поглед от Николай Антонич и Ромашка.

Разбира се, това е преувеличено, но аз действително ги наблюдавах. Тази вечер главата ми работеше като на изпит и аз се досещах за всичко и всичко разбирах от половин дума.

Забравих да кажа, че още в кафенето бях купил цветя. Вървях към Татаринови с цветята в ръце и ми беше някак си неловко: откато с Петка бяхме крали шибой в Енската градина и го бяхме продавали на публиката след представленията по пет копейки китката, не бях ходил по улиците с цветя в ръце. Сега, когато дойдох, трябваше да предам цветята на Катя… Но, кой знае защо, ги сложих на масичката до фуражката си.

Навярно все пак съм се вълнувал, защото казах нещо и гласът ми неволно зазвънтя, и Катя бързо ме погледна право в лицето.

Бяхме тръгнали към нейната стая, но в тая минута Нина Капитоновна излезе от трапезарията. Аз се поклоних. Тя ме погледна учудена и важно ми кимна.

— Бабо, това е Саня Григориев. Не го ли позна?

— Саня ли? Господи! Нима?

Тя се огледа изплашено и през отворената врата на трапезарията аз съгледах Николай Антонич, който седеше в креслото с вестник в ръце. Той си беше вкъщи!

— Здравейте, драга Нина Капитоновна — казах аз. — Помните ли ме още? Сигурно отдавна сте ме забравили?

— Виж ти! Забравила! Нищо не съм забравила — отговори бабичката.

И ние още се целувахме, когато от трапезарията излезе и се спря на вратата Николай Антонич.

Това беше минута, когато ние отново се оценихме взаимно. Той можеше да не ме забележи, както не ме забеляза на юбилея на Корабльов. Можеше да подчертае, че не се познаваме. Можеше най-сетне, макар че това беше доста рисковано, пак да ми посочи вратата. Той не направи нито едното, нито другото, нито третото.

— А, млади орльо — каза той приветливо. — Най-сетне долетя и при нас. Отдавна му бе време.

И смело ми протегна ръка.

— Здравейте, Николай Антонич.

Катя ни гледаше с учудване, бабичката смутено мигаше, но мене ми беше много весело и аз можех сега да разговарям с Николай Антонич колкото си искам.

— Да-а. Е какво пък, прекрасно. — Николай Антонич ме гледаше сериозно. — Като че вчера беше малко момченце, а виж го сега, полярен летец. И каква професия си избрал! Юнак!

— Обикновена професия, Николай Антонич — отговорих аз. — Професия като всяка друга.

— Като всяка друга ли? Ами самообладанието? Ами мъжеството в опасни случаи? Ами дисциплината — не само служебна, но и вътрешна — тъй да се каже, самодисциплина?

По стар навик ми се заповдига от тия фалшиви, закръглящи нещата фрази, но го слушах много внимателно, учтиво. Стори ми се много по-стар, отколкото на юбилея, и лицето му беше уморено. Когато влизахме в трапезарията, той прегърна Катя за раменете и тя едва забележимо се отдръпна.

В трапезарията седеше една от лелите Бубенчикови, но сега аз вече не можех да различа оная ли беше, която искаше да ме бие с четката, или другата, която утешаваше козата. Във всеки случай сега тя ме посрещна много любезно.

— Е, чакаме, чакаме! — каза Николай Антонич, когато Нина Капитоновна, която шеташе боязливо около мене, ми наля чай и приближи към мене всичко, което стоеше на масата. — Чакаме полярни разкази. Слепи полети, вечна замръзналост, движещи се ледове, снежни пустини!

— Всичко си е, както трябва, Николай Антонич — възразих аз весело. — Ледовете са си ледове, пустините — пустини.

Николай Антонич се засмя.

— Веднъж срещнах един стар приятел, който сега служи в нашето търговско представителство в Рим — каза той. — Аз го питам: „Е, как е Рим?“ А той отговаря: „Добре. Рим като Рим.“ Подобно, нали?

Той говореше със снизходителен тон. Катя ни слушаше с наведени очи. Трябваше да се поддържа разговорът и аз наистина почнах да разказвам за ненците, за северната природа и между другото как летяхме с доктора за Ванокан. Нина Капитоновна все се интересуваше високо ли летя и това ми припомни писмото на леля Даша, което бях получил още в Балашовското училище: „Щом като не ти било писано да ходиш по земята като всички хора, моля те, Саночка, лети поне по-ниско.“

Разказах как Миша Голомб ми бе откраднал това писмо и как оттогава, щом като само си турнех шлема, от цялото летище се провикваха.

— Саня, лети по-ниско!

Същият тоя Миша беше уредил в училището хумористично списание под название „Лети по-ниско“. В списанието имаше специален отдел „Техника на полета в рисунки“ с такива стихове:

Лесно се плъзга, когато си високо,

мъчно се маневрира, когато си ниско!

Саня, не трябва много да рискуваш —

леля ти те моли да летиш по-ниско.

Изглежда, че доста сполучливо съм разказал тая история, защото всички се смяха и най-високо от всички Николай Антонич. Той просто се превиваше от смях! При това той пребледня — той винаги пребледняваше от смях.

Катя почти не седеше до масата, тя все ставаше и дълго оставаше в кухнята, и мене ми се струваше, че излиза, просто за да остане сама и малко да си помисли: поне такъв й беше изразът на лицето, когато се връщаше. Веднъж, върнала се, тя се приближи за нещо до бюфета с кошничката за сухари в ръка и, види се, беше забравила защо е тръгнала. Тя се ядоса на себе си, обърна се. Погледнах я право в очите и тя ми отвърна със загрижен, учуден поглед.

Навярно Николай Антонич беше забелязал как си разменихме погледи. Сянка мина по лицето му и той почна да говори още по-бавно и по-гладко…

След това дойде Ромашка. Нина Капитоновна му отвори вратата и аз чух как тя му каза в антрето с боязливо злорадство:

— А пък ние си имаме гост.

Той доста се въртя в антрето — навярно се докарваше, — след това влезе и никак не се зачуди, като ме видя.

— А, ето кой бил гостенинът! — каза той, като се усмихваше кисело. — Драго ми е, много ми е драго. Много ми е драго.

Виждаше се колко му е драго. Но на мене наистина ми беше драго! Едва влезе той и почнах да следя всяко негово движение. Не го изпущах из очи. Що за човек е той? Какъв е станал? Как се отнася към Николай Антонич, към Катя? Ето, той се доближи до нея, заприказва и всяко негово движение, всяка дума бяха като че ли малка гатанка за мене, която веднага отгатнах, и пак напрегнато, внимателно го следях и мислех за него.

Сега, когато ги видях един до друг — него и Катя, — стана ми дори смешно: толкова нищожен беше той в сравнение с нея, толкова грозен и дребен. Той много уверено приказваше с нея и аз си казах на ум: „Прекалено уверено“. Той се пошегува нещо с Нина Капитоновна — никой не се усмихна и аз си казах на ум: „Дори Николай Антонич.“

Впрочем те веднага заприказваха за своите професионални работи — за защитата на някаква дисертация, която Николай Антонич считаше лоша, а Ромашка — хубава.

Това беше сторено, разбира се, за да подчертаят колко им е безразлично присъствието ми. Но то ми дори хареса, защото можех сега да седя мълчаливо, да ги гледам, да слушам и да мисля.

„Не — мислех си аз, — това не е предишният Ромашка, който като че ли се гордееше с това, че Николай Антонич се разпорежда с него безпрекословно. Той говори с него пренебрежително, почти дръзко, а Николай Антонич отговаря намръщено, уморено. Това са някакви сложни отношения и те не се харесват много на Николай Антонич. Прав съм бил. Това не е поръчение. Той е взел от Вишимирски книжата, не за да ги унищожи. Той е направил това, за да ги продаде на Николай Антонич — виж, на това е способен! И навярно скъпо е взел. Или пък още не ги е продал, пазари се.“

Катя ме попита нещо и аз отговорих. Като слушаше Николай Антонич, Ромашка ни погледна с безпокойство — и внезапно една мисъл бавно мина сред другите и сякаш се спря настрана, в очакване да се приближа до нея. Това беше много странна мисъл, но напълно реална за човек, който познава Ромашов още от детинските години. Но сега аз не можех да се спирам на нея, защото беше страшна и беше по-добре да не мисля сега за това. Аз само като че ли я зърнах отдалече. След това Николай Антонич и Ромашка отидоха за нещо в кабинета и ние останахме с бабичките, едната от които нищо не чуваше, а другата се преструваше, че не чува.

— Катя — казах аз тихо. — Иван Павлич те моли да отидеш при него утре в седем часа.

Тя кимна мълчаливо.

— И забрави, моля ти се, за по-миналата вечер. Не излезе това, което исках и както исках, и смятай изобщо, че още не сме се срещали.

Тя ме гледаше мълчаливо и нищо не разбираше.