Вениамин Каверин
Двамата капитани (102) (Роман в два тома)

Първа глава
Пет години

Не помня къде съм чела стихотворение, в което годините се сравняват с фенерчета, висящи „на тънката нишка на времето, изпъната в ума“.

Едни от фенерчетата горят с ярка, великолепна светлина, а други пушат и димно избухват в тъмнината.

Ние живеем в Крим и на Далечния изток. Жена съм на летец и имам много познати — жени на летци в Крим и в Далечния изток… Също като тях и аз се вълнувам, когато в отряда идват нови машини. Също като тях и аз звъня по телефона неспирно в щаба на отряда и омръзвам на дежурния, когато Саня отлетява и не се връща в определеното време. Също като тях и аз съм уверена, че никога няма да привикна към професията на мъжа и също тъй като тях в края на краищата привиквам. Почти ми бе невъзможно, но не оставях своята геология, макар че старичката ми професорка, която и досега ме нарича „детенцето ми“, твърди, че „ако не бях се омъжила, и при това за летец, много отдавна бих се кандидатирала“. Тя си взе думите обратно, когато по-късно, през есента 1936 година, се върнах в Москва от Далечния изток с нова работа, която извърших заедно със Саня. Аеромагнитно изследване! Търсене на железни руди със самолет.

Сега Иван Павлович не би могъл да ми каже: „Ти не го познаваш“. Както в изоставен, напуснат дом гори през нощите загадъчна светлина и дълги тънки ивици се процеждат през закованите капаци, така и в най-съкровените мисли и чувства на Саня виждам светлината на арктическите звезди, озарили неговите детски години. Затворени са, заковани са капаците на прозорците. Но светлите ивици проникват, осветяват пътя, по който ние вървим, като ту се губим, ту се намираме отново.

— Саня, аз сега те познавам добре.

Ние сме в едно купе на международния вагон Владивосток — Москва. Невероятно, но факт. Десет дни сме под един покрив и не се разделяме ни денем, ни нощем. Ние закусваме, обядваме и вечеряме на една маса. Ние се виждаме през деня — казват, че има жени, за които това не представлява нещо особено.

— Какъв си ти?

— Да, ти си пътешественик.

— Да, Владивосток — Иркутск, излитане от Приморския аеродрум, седем и четиридесет и четири.

— Това нищо не значи. Тебе не те пускат. Но все едно — ти си пътешественик по призвание, по страст. Само пътешественикът може да попита на колко години е рибата, която изядохме на обед.

Той се смее.

— Само пътешествениците така много се боят от канцеларските книжа. Само пътешествениците така се стесняват, когато поднасят цветя. Само пътешествениците така си подсвиркват и си мислят за своите работи и сутрин мъчат своите жени с гимнастика от двадесет и четири упражнения.

— Като не се смята фрикцията със студена вода.

— Да, само пътешествениците така не стареят.

— А аз старея.

— Знаеш ли, винаги ми се е струвало, че всеки човек има собствена характерна възраст. Някой се ражда четиридесетгодишен, а друг си остава цял живот младеж на деветнадесет години. Ч. е такъв, също и ти. Изобщо много от летците. Особено тия, които обичат да прелитат океана.

— Ти мислиш, че аз съм от тия, които обичат да прелитат океана?

— Ти няма ли да ме оставиш, когато решиш да прелетиш океана?

— Не. Но мене ще ме върнат от половината път.

Аз мълча. „Ще ме върнат“ — това вече е съвсем друг разговор. Това е разговорът как животът на моя баща, който Саня събра от отломки, разпилели се от Енск до Таймир, попадна в чужди ръце. Портретът на капитан Татаринов виси в Географското дружество, в Арктическия институт. Поетите му посвещават стихове, от които повечето не струват. В Голямата съветска енциклопедия е поместена обширна статия за него, подписана със скромни инициали Н. Т. Неговото пътешествие влезе в историята на завоюването на Арктика от русите редом с пътешествията на Седов, Русанов, Тол…

И колкото повече се прославя неговото име, толкова по-често се произнася наред с него и името на неговия братовчед, почтения учен полярник, който е пожертвувал цялото си състояние, за да организира експедицията „Св. Мария“, и който е посветил целия си живот на биографията на великия човек.

Заслугите на Николай Антонич са оценени по достойнство, книгата „В ледените простори“ се издава всяка година за деца и възрастни. Във вестниците пишат за някакви „Научни съвети“ под негово председателство. На „Научните съвети“ той произнася речи и в тия речи аз намирам следи от стария спор, който се свърши в оня ден и час, когато изнесоха жената с извънредно бялото лице на студения каменен двор и завинаги я откараха от къщи. Но не, още не се е свършил тоя спор! Ненапразно почтеният учен неуморно повтаря в своите книги, че за загиването на капитан Татаринов са виновни „индустриалците“ и по-специално някой си фон Вишимирски. Ненапразно почтеният учен привежда доказателства, с които някога се бе опитал да изобличи в лъжа ученика, открил неговата тайна.

Тоя ученик сега мълчи. Но що са дни, занапред са.

Той мълчи и работи неуморно, ден и нощ. Засипва по Волга блатата. Пренася пощата Иркутск — Владивосток и е щастлив, когато успява за две денонощия да достави във Владивосток московските вестници. Получава звание пилот втори клас и не той, а аз съм оскърбена вместо него, когато моли — колко пъти вече! — да го изпратят на Север и когато вместо отговор отново го превръщат във „въздушен кочияш“, тоя път между Симферопол и Москва. Каква скрита сянка препречва винаги неговия път? Не знам. Не знае и той.

Той работи и му казват, че работи превъзходно. Но само аз разбирам колко е уморен от тия еднообразни рейсове, които си приличат като хиляди братя…

— Тия дни намерих стария дневник. Знаеш ли какво е написано на първата страница?

Стоя с бяла рокля редом с него на бялата красива палуба на парахода. Саня е в отпуск и аз съм така щастлива, че той е в отпуск и че изведнъж решихме да заминем за Севастопол, а оттам — сами не знаем къде.

— „Напред“ се нарича неговият кораб. „Напред“ казва той и действително се стреми напред. „Нансен за Амундсен“. Това беше моят девиз, когато бях на четиринадесет години. Чудесно, нали? А сега напред и назад — Москва — Симферопол.

… Ту пламне, ту гасне фенерчето, ту скръб, ту радост подхранва неговата колеблива светлина. Времето лети, без да се оглежда, и се спира само за една вечер, когато Саня разказва — не на мене — целия свой живот. Този голям разговор се води в клубната градина на летците в татарско селце. Градината е разположена на склон, пътечките се губят в ниското, а дърветата се издигат сред храсталаците на цъфналите диви рожкови и стигат чак морето. Чакълът скрипти под предпазливите стъпки на летците. Изведнъж се изви вятър и понесе вишневите и ябълкови цветчета от градините на Ай-Васил. Имаше открито партийно събрание, открито в пълния смисъл на думата — на площадката пред естрадата, под южното тъмнеещо небе.

Саня разказва свързано, спокойно, но само аз знам какво се крие зад тия внезапни паузи, след които започва да говори извънредно бързо. Той се вълнува. А как да не се вълнуваш!

Аз слушам Саня — и нашата полузабравена младост застава пред мен като на кино, когато някакъв глас си говори нещо, а на екрана се виждат облаци и долу в широката равнина се простира неясната лента на реката. Утро е. И младостта, забулена в мъгла, ми се вижда щастлива.

Слабичък, черен комсомолец с перчем съди Евгений Онегин в Четвърто училище. На пързалката първо на мен казва, че ще се запише в Авиаторското училище. Аз го виждам в Енск, в Катедралната градина, потресен от прочетеното в старите писма. В Москва, на Север, отново в Москва — пред целия свят той е готов да защищава правотата си.

Но стига съм се ровила в спомени! Да послушаме какво казват за него.

Възпита го училището. Обществото го създаде като човек — ето какво казват за него. Той се отличава със своята култура и начетеност. Като летец още през 1934 година получава похвала от Ненецкия национален окръг за смелите полети в тежките полярни условия и оттогава отива далеч напред, като усвоява например техниката на нощните полети. Разбира се, има и недостатъци. Избухлив е, обижда се лесно, нетърпелив е. Но на въпроса: „Достоен ли е другарят Григориев за партиен член“? — ние трябва да отговорим: „Да, достоен е“.

През зимата на 1937 година преместват Саня в Ленинград. Ние живеем у Бернщайнови и всичко, струва ми се, би било хубаво, ако, събуждайки се нощем, не виждах Саня да лежи с отворени очи. Всяка неделя на Невски проспект в „Кинохроника“ ние гледахме испанската война. Юноши в пепитени ризи се крият сред развалините на Университетското градче край Мадрид с пушки в ръце — и ето, дигат се, отиват на атака. Пети полк получава оръжие. Откарват децата от обсадения Мадрид и майките плачат, тичат след автобусите, а децата махат, махат с ръце — та всичко това истина ли е? Истина беше. Нека никога и никъде не се повтори тая горчива истина! Откъде се взеха тия сълзи, които ме задушаваха, това горчиво предчувствие, тоя вихър от вълнения, който се понесе в малката, душна зала?

А после две недели ние стоим със Саня в тясното антре на Бернщайнови, сред някакви стари шуби и палта, стоим и мълчим. Последен четвърт час пред новата раздяла! Той тръгва в цивилно облекло, той има особен, чужд вид в това модно палто с широки рамене и с мека шапка.

— Саня, ти ли си това? Може би не си ти?

Той се смее.

— Хайде да кажем, че не съм аз. Ти плачеш?

— Не. Пази се, скъпи мой, мили мой.

Той казва „аз ще се върна“ и още някакви нежни забъркани думи. А аз не помня какво говорех, само помня, че го молех да не пренебрегва парашута. Той не взимаше винаги парашут.

Къде отива? — Не знам. Той казва, че в Далечния изток. А защо в цивилни дрехи. И защо, когато почнах да го питам за тая командировка, той не ми отговаряше изведнъж на въпроса, а първо се замисляше и после отговаряше? Защо, когато късно през нощта му се обаждаха по телефона от Москва, той отговаряше само с „да“ или „не“, а след това дълго ходеше из стаята и пушеше, развълнуван, весел и като че ли доволен от нещо. От какво бе доволен? Не знам, не ми се полагаше да зная. Защо не биваше да го изпращам на гарата — та нали отиваше в Далечния изток!

— Това не е много удобно — отговаряше Саня, — не заминавам сам. А може и да не тръгна. Веднага щом стане удобно, ще ти се обадя по телефона.

Той ми телефонира от гарата — влакът тръгва след десет минути. Не бива да се безпокоиш, всичко ще бъде прекрасно. Той казваше, че ще ми пише през ден. И разбира се, че няма защо да пренебрегва парашута…

От време на време получавах писма с московски печат. Ако се съдеше по писмата му, той редовно получаваше моите. Чужди хора ми се обаждаха по телефона и ме питаха за здравето ми. Някъде на хиляди километри, в планината Гуадарама, се водеха боеве, набодена с флагчета карта висеше над моето нощно шкафче, Испания, далечна Испания, тайнствената Испания на Хосе Диас и Долорес Ибарури, ми стана близка, като улицата, на която мина моето детство.

В дъждовния мартенски ден републиканската авиация, „всичко, което има криле“, полетява срещу метежниците с цел да отреже Валенсия от Мадрид. Това е победата при Гуадалахара. Къде е моят Саня?

През юли армията на Модесто отблъсва метежниците на Брунет. Къде е моят Саня? Баскония е отрязана, на стари граждански самолети, в мъгла, над планини трябва да се лети към Билбао. Къде е моят Саня?…

„Командировката продължава — пише той, — знам ли какво може да се случи с мен. Във всеки случай помни, че ти си свободна, никакви задължения не те обвързват“.

От продавача на стари книги на Волорадски проспект си купих руско-испански речник от 1836 година. Беше разпокъсан, с пожълтели страници. Дадох да го подвържат. Нощем заучавам дълги испански фрази: „Да, свободна съм от всякакви задължения пред тебе. Но просто ще умра, ако ти не се върнеш, защо ми пишеш такива писма, от които ми се плаче?“

Аз бъбря тия испански изречения и навярно те звучат диво, странно в тъмнината, защото „учената бавачка“, като мисли, че бълнувам, става и тихо ме кръсти…

И изведнъж се случва това, което ми се струваше невъзможно и невероятно. Случва се нещо просто, от което всичко става хиляди пъти по-хубаво — и времето, и здравето, и работите.

Той си идва — късно през нощта някой от Москва се обажда по телефона, изплашената Розалия Наумовна ме буди и аз тичам към телефона… А само след няколко дни още, отслабнал, загорял и действително като испанец, той застава пред мене. Със собствените си ръце забождам ордена Червено знаме на неговата рубашка.

… През есента ние ще идем в Енск. Петя със сина си и „учената бавачка“ прекарват в Енск всяко лято, с всяко писмо леля Даша ни вика в Енск, и ето ние ще тръгнем най-после — сутринта решаваме, а вечерта стоя във вагона и се сърдя на Саня, защото до тръгването остават не повече от пет минути, а него го няма още — отишъл за торта. Той скача в движение — задъхан, весел.

— Много си интересна наистина, че там няма такива торти!

— Колкото си щеш, ги има!

— Ами бонбоните?

— Извинявай, но такива бонбони няма в Енск: дори кутията не се разбира как се отваря, а на малкия червен медальон е написано със златни букви: „Бъдете здрави и щастливи“.

Ние дълго седим в полутъмното купе и не запалваме лампата.

Кога беше това? Завръщахме се от Енск като възрастни и старите нихилистки с големите смешни маншони на шнурове ни изпращаха. Дребен, небръснат мъж искаше, да отгатне какви сме: брат и сестра? Не си приличат. Мъж и жена? Рано е! А какви хубави ябълки имахме — червени, здрави, зимни! Защо става така, че такива ябълки се ядат само в детски години?

— Това беше денят, когато аз се влюбих в тебе.

— Не, ти се влюби, когато се връщахме веднъж от пързалката и ти ме почерпи с ледени шушулки, а аз отказах да ги взема и ти ги даде на едно момиче.

— Тогава ти се влюби в мене.

— Не, знам, че ти. Иначе не би почерпил другото момиче.

Той се замисли сериозно.

— А ти кога?

— Не знам. Всякога.

Ние стоим в коридора и като тогава изпращаме с поглед изчезващите и появяващите се стълбове. Всичко е същото и не същото, но е щастие — както преди. Пълният, мустакат служещ във вагона все ни поглежда — или пък само мене гледа? — и като въздъхва, казва, че и той има такава красива дъщеря…

Енск. Ранно утро. Трамваите още не са тръгнали и трябва да се мине пешком през целия град. Вежлив дрипльо носи вещите ни и бъбри, много, безспир — ние го уверяваме напразно, че сме родом от Енск. Той познава всички: покойните Бубенчикови, леля Даша, съдията, особено съдията, с когото му се е случвало много пъти да се среща.

— Но къде?

— В съдебната палата на Ленинския район.

На площада, където спират колите, с които колхозниците докарват ябълки и зеле, с голяма зелка в ръка, остаряла, замислена — да купи или не? — стои леля Даша.

Саня я извиква, по старчески строго тя го поглежда изпод очилата и изведнъж безпомощно изтървава зелката на земята.

— Санечка, милички мои, та как така? На пазар ли дойдохте?

— Не, лельо Дашо, просто оттук минахме. Лельо Дашо — моята жена.

Той ме представи на леля Даша и на енския пазар спря търговията — даже конете, и те извадиха муцуните си от торбите и загледаха с интерес как се целуваме с леля Даша…

Къщата на Маркузе се намира на улица „Гоголевска“ с лъвски глави от двете страни на входа. Закуската по вкуса на леля Даша беше такава, че след нея ти става страшно да помислиш за обяд и вечеря. Разговаряхме по телефона със съдията, който беше в командировка из района, и ако се съди по слабия му далечен глас — като че ли ни се обади от другия край на земното кълбо. Малкият Петя е вече на три години, а сякаш не беше отдавна, когато се обсъждаше генералният въпрос трябва ли да му се дава или не фалшив биберон; в ръцете ли да се приспива с люлеене или в креватчето?

Големия Петя намираме в градината при Катедралата, на същото онова място, където някога двамата със Саня са лежали и са се мъчили и през деня да видят луната и звездите. Тук те са чели писмовника, тук са си дали „кървавата клетва за дружба“.

Кръстосал по турски крака, Петя седи, като държи на коленете си голям платнен албум. Той рисува Решетките — онова място, където Песчинка се слива с Тиха, и Покровският манастир, бял, строг, е врязан в простора на слънчевия въздух, а зад нея, на другия бряг, поля и само поля…

— Извинете, гражданино, не видяхте ли тук бояджията?

Той се обръща и учудено ни гледа.

— Тук мина един бояджия — продължи Саня, — такъв, в сетренце, сипаничав.

И Петя скоква — непохватен, дълъг, слаб.

— Значи пристигнахте? И Катя? Е, браво! Колко се радвам! Разказвайте тогава! Саня, та ти идваш оттам, а?

— Оттам идвам.

Два часа седяхме при кулата на стареца Мартин, после се спуснахме надолу към крайбрежната улица и градините и обиколихме целия град. Колко е красив есенно време! Колко са червени кленовете в Ботаническата градина! Колко е хубаво да вървиш по изоставената, забравена алея към урвата, под която в стройни редици стоят ниските ябълкови дръвчета, намазани с нещо бяло!

— Едно време ние се катерихме тук за ябълки. И ти лъжеше, че пушката на пазача е напълнена със сол.

— А знаеш ли, че това не беше лъжа. Интересно, какви бяхме като момченца? Ти например представяш ли се като момче? Аз — не.

— Аз ли, не.

— Ти беше доста интересно момче. Помниш ли, веднъж измисли, че мишките си имат царица майка. А Туркестан? Това беше мечта. Ти още тогава беше художник, във всеки случай — човек на изкуството.

— А на мене ми се струваше, че именно ти ще бъдеш художник. Та ти много хубаво моделираше. Защо изостави това?

Аз погледнах към Саня — да издам или не, но той ми направи знак с очи и аз не казах ни дума. През свободното си време той и сега моделира, разбира се, за себе си само.

Съдията пристигна доста късно, когато ние вече не го очаквахме. Внезапно някъде зад ъгъла почна да бумти и пръхти някакъв автомобил и старецът се появи на пътечката в бял изпрашен каскет, с две чанти в ръцете.

— Е, кои са тук гостите? Ей сега ще се умия и ще дойда да се целуваме.

И ние слушаме как той дълго и с наслада пъшка в кухнята, а леля Даша се кара, че той пак залял целия под: Той все пъшка и пръхти, и говори: „Ох, колко е хубаво!“ — и най-после се появява вчесан, с пантофи на бос крак, с чиста рубашка. Замъква ни поред до вратата — разглежда ни, първо мене, после Саня. Ордена разглежда отделно.

— Добре — говори той със задоволство. — Две нашивки ли имаш?

— Две нашивки.

— Значи капитан?

— Капитан.

И той стиска силно ръката на Саня.

Така мина тази прекрасна вечер в Енск — ние тъй рядко се събираме заедно цялото семейство — а всъщност така много се обичаме, че сега, когато най-после се срещаме, на всички ни се струва странно, дето живеем в различни градове.

До късно през нощта седим около масата и бъбрим безспир. Ние си спомняме за Саша и говорим за нея просто, свободно, като че ли тя е между нас. Тя е сред нас — с всеки изминат месец малкият Петя заприличва все повече и повече на нея: същите монголски очи, същите тия рошави, меки, тъмни коси над слепите очи. Като навежда главата си, също така високо повдига веждите си…

Саня разказва за Испания и странно, отдавна забравено чувство ме обхваща: слушам го, а той сякаш разправя за някой друг. Нали той именно бе летял веднъж на разузнаване и като съглежда пет юнкерса, без колебание се насочва към тях, нали той, летейки сред юнкерсите, стреля почти наслуки, защото било изключено да не улучи? Нали той, закрил лице с ръкавицата си, с полуизгорели дрехи, кацва с разбития си самолет и след час се вдига във въздуха на друг самолет?

Съдията го слуша и очите му изпод косматите побелели вежди сияят с детско удоволствие. Той става с чаша в ръка и произнася реч — още във влака Саня ми беше казал, че съдията непременно ще държи реч:

— Няма да говоря големи думи, макар че това, което си сторил, Саня, заслужава да се кажат големи думи за тебе. Едно време ми каза, че искаш да станеш летец и аз те попитах: „Военен ли?“ Ти ми отговори: „Полярен“. А изглежда, че военен ще бъдеш. И ето — военен, боен летец си пред мене, и аз с гордост напомням, че мога законно да те смятам за роден син. Но и други мисли ми идват в главата, когато те виждам пред себе си. Искам да кажа и за твоята благородна мечта да намериш експедицията на капитан Татаринов, мечта, която сгря твоите млади години. Ти като че ли си постави за задача да се намесиш в тая история и да я поправиш посвоему. Това е правилно. Затова сме и болшевики-революционери. И като те знам от детски години, уверен съм, че рано или късно ти ще решиш тая голяма задача.

Ние се чукаме и Саня казва по испански:

— Salud!… Ще считаме, че „пътешествието в живота“ току-що почва — казва той. — Параходът вчера напусна пристанището и още се вижда в далечината фарът, който му изпраща прощален привет: „Щастливо плаване и успех“. Някога, малки, но храбри, ние ходехме по тъмните и тихи улици на тоя град. Ние бяхме въоръжени само с един фински нож за двамата, именно с тоя нож, за който Петя уши калъф от един стар ботуш. Но ние бяхме въоръжени по-добре, отколкото на пръв поглед се виждаше. Ние вървяхме, понеже се бяхме заклели: „Бори се и търси и не падай духом“. Ние вървяхме — и пътят още не бе се свършил.

И дигайки високо чашата, Саня пие до дъно и със звън разбива чашата о стената…

 

 

През 1939 година ние живеехме в Москва и често ходехме у Валя и Кира на „Сивцев-Вражек“. Тясно стана в квартирата на „Сивцев-Вражек“.

В стаята, която беше и „нещо като кухня“, спи мъничко, беличко момиченце с плитчици и с такъв голям нос като на мама Кира. В килера, който някога Валя бе превърнал във фотолаборатория, висят пеленки. В „същинската кухня“ Саня насмалко щеше да седне на един пакет, от който гледаше едно сериозно личице с черно кичурче на челото — липсваха му само очилата в рогови рамки, за да чуеш лекцията за хибридите на тъмнокафявите лисици.

Момиченцето вече чете стихове „с чувство“ и вие разбирате, че това е солидната школа на Кирината майка, принципите на която са съвсем противоположни на школата на самозабравилата се Варвара Рабинович.

А за какво мислим ние, скитниците и пътешествениците, със Саня, като седим сред тия мили приятели от „детски години“ на „Сивцев-Вражек“?

Разбира се, за това, че ние цял живот живеем под чужд покрив, за това, че ние си нямаме свой дом, па макар и такъв мъничък и тесен като на Валя и Кира.

И ние решаваме, че сега и ние ще си имаме такъв дом — в Ленинград…

Ту пламва, ту загасва фенерчето, ту скръб, ту радост подхранва неговата колеблива светлина.

В един ясен, зимен ден стоим до Кремльовската стена пред бялата мраморна плочка, на която е издълбано простото име на човека, когото ние обичахме. Саня си спомня как се запътил веднъж към него, като се стараел да мисли бавно, за да не се вълнува, и когато дошъл, обърнал се към него като по телефон:

— Другарят Ч. ли е? С вас говори Григориев.

Измина вече година, откак един голям град носи името на тоя човек, също и стотици прекрасни улици, театри, паркове, градини, а на нас със Саня все ни се струва странно, че вече никога няма да чуем неговия нисък, гърлен глас…

През 1941 година се пренасяме в Ленинград — завинаги, ако това ни се удаде. Ние наехме една дача с три стаи, с кладенец и със стар красив хазяин, който приличаше на древноруски стрелец, когото Петя веднага почна да рисува. На дачата сме цялото семейство — двамата Петьовци с „учената“ бавачка тая година не заминаха в Енск, — къпем се в езерото, пием чай от истински издут меден самовар и мене ми се вижда странно, че другите жени не забелязват тая прекрасна тишина, това прекрасно щастие.

В съботните дни посрещахме Саня. Цялото семейство поемаше към гарата, и, разбира се, мъничкият Петя чакаше повече от всички вуйчо си Саня — с тайната надежда, че тоя път може би ще получи броненосец. Надеждите се оправдават — с голям великолепен кораб, Саня скача от стъпалото на миналия край нас вагон, маха ни, но не разбирам защо върви редом с вагона. Влакът спира, той протяга ръка. Малка, сухичка бабичка слиза по стъпалата със запазено, ала угрижено лице. В едната си ръка държи чадър, а в другата — платнена пътна чанта. Не мога да повярвам на очите си. Та това е баба — пременена в костюм от соаекрю, с предизвикателна сламена шапка, баба, която Саня води под ръка с почит, пазейки я от шумната тълпа, която изведнъж запълни малкия перон.