Вениамин Каверин
Двамата капитани (28) (Роман в два тома)

Девета глава
Корабльов прави предложение. Педагогически дълг

Беше неделя и у Татаринови чакаха гости за обед. Катя рисуваше „Първата среща на испанците с индианците“ от „Века на откритията“, а мене Нина Капитоновна ме беше мобилизирала в кухнята. Тя беше малко развълнувана, все слухтеше и ми казваше:

— Ш-ш, звънят.

— На улицата е, Нина Капитоновна.

Но тя все слухтеше.

В края на краищата тя отиде в трапезарията и пропусна звънеца. Аз отворих вратата. Влезе Корабльов в светло леко пардесю, със светла шапка. Така наконтен го виждах за пръв път.

Гласът му малко трепна, когато попита вкъщи ли е Мария Василиевна. Аз казах: „Да.“ Но той постоя още няколко секунди, без да се съблича. След това влезе в стаята на Мария Василиевна, а аз видях, че Нина Капитоновна се връща на пръсти от трапезарията. Защо ли на пръсти, защо ли с такъв развълнуван, тайнствен вид?

От тая минута нашата работа тръгна извънредно лошо. Нина Капитоновна, която чистеше картофи, току изтърваваше ножа от ръцете си. Тя току отиваше в трапезарията уж за нещо и се връщаше с празни ръце. Всеки път тя се залавяше за нов картоф и по такъв начин в кошницата имаше вече доста картофи, очистени само от едната страна. Но аз бях съвсем озадачен, когато Нина Капитоновна взе един от тия недообелени картофи, наряза го на дребни парченца и със загрижено лице го хвърли в супата. Да, нещо друго я занимаваше. Но какво? Скоро узнах това. Нина Капитоновна не беше от ония, които умеят да пазят тайни.

Отначало тя се връщаше мълчаливо, като само правеше с ръце разни загадъчни знаци, които можеха да се разберат приблизително тъй: „Господи боже мой, какво ли ще стане?“

След това почна да си бърбори. След това въздъхна и заговори. Новината беше необикновена. Корабльов дошъл да прави предложение на Мария Василиевна. Какво е това „да прави предложение“, аз разбира се, знаех. Той искаше да се ожени за нея и беше дошъл да попита съгласна ли е тя или не.

Съгласна ли е или не? Ако да не бях аз в кухнята, Нина Капитоновна щеше да обсъжда по същия начин тоя въпрос с тенджерите и гърнетата. Тя не можеше да мълчи.

— Казва: всичко ще дам, целия си живот — съобщи тя, като се върна от трапезарията за трети или четвърти път. — Нищо не ще пожаля.

Аз казах за всеки случай:

— Тъй ли?

— Нищо не ще пожаля — повтори тържествено Нина Капитоновна. — Аз виждам вашето съществуване. То е незавидно, мъчно ми е, като ви гледам.

Тя се залови за картофите, но скоро пак излезе и се върна с мокри очи.

— Казва, че винаги тъгувал за семейство — съобщи тя. — Аз бях самотник и никой не ми трябва освен вас. Аз отдавна споделям вашата скръб. Нещо подобно.

„Нещо подобно“ Нина Капитоновна беше вече прибавила от себе си. След десет минути тя пак излезе и се върна озадачена.

— Аз съм уморена от тия хора — каза тя, примигвайки с очи. — Пречат ми да работя. Вие знаете за кого ми е думата. Повярвайте ми, той е страшен човек.

Нина Капитоновна въздъхна и седна.

— Не, няма да се ожени тя за него. Тя е измъчена, а той е доста възрастен.

Не знаех какво да й отговоря и за всеки случай пак казах:

— Тъй ли?

— Повярвайте ми, той е страшен човек — повтори замислено Нина Капитоновна. — Може би! Господи, помилуй! Може би!

Седях кротко. Обедът беше изоставен, бели водни капки се търкаляха по печката, водата, в която плаваха картофите, кипеше, кипеше…

Бабичката пак излезе и тоя път остана в трапезарията петнадесет минути. Като се върна, тя затвори очи и плесна с ръце.

— Не се съгласи — заяви тя. — Отказа му. Господи, помилуй! Такъв мъж!

Струва ми се, и самата тя не знаеше добре да се радва ли или да се огорчава, че Мария Василиевна бе отказала на Корабльов.

Аз казах:

— Жалко!

Нина Капитоновна ме погледна учудена.

— Че какво пък, можеше и да се омъжи — добавих аз. — Още е млада.

— Стига си лъгал… — беше почнала сърдито Нина Капитоновна.

Изведнъж тя стана солидна, важна, излезе тържествено от кухнята и срещна Корабльов в антрето. Той беше много бледен. Мария Василиевна стоеше при вратата и мълчаливо гледаше как той се облича. По очите се виждаше, че съвсем скоро беше престанала да плаче.

— Клетият, клетият! — сякаш на себе си каза Нина Капитоновна.

Корабльов й целуна ръка, а тя го целуна по челото — за тая цел тя трябваше да се повдигне на пръсти, а той — да се наведе.

— Иван Павлович, вие сте мой приятел и наш приятел — каза Нина Капитоновна със сдържана тържественост. — И трябва да знаете, че у нас сте винаги като в родния си дом. И на Маша вие сте пръв приятел, аз знам. И тя знае това.

Корабльов се поклони мълчаливо. Беше ми много жално за него. Просто не можех да разбера защо Мария Василиевна му отказва. Според мене, те бяха подходяща двойка.

Навярно бабичката очакваше, че Мария Василиевна ще я повика и всичко ще й разкаже — как Корабльов й направил предложение и как тя му отказала. Но Мария Василиевна не я повика. Напротив, тя се заключи в стаята си и се чуваше как се разхожда там от единия до другия ъгъл.

Катя свърши „Първата среща на испанците с индианците“ и искаше да й я покаже, но тя каза през вратата: „После, дъще“ — и не отвори.

Изобщо в къщата стана някак си отегчително, след като си отиде Корабльов, и още по-отегчително, когато си дойде веселият Николай Антонич и съобщи, че на обеда ще присъствуват не трима гости, както предполагал, а шестима.

Ще не ще, Нина Капитоновна трябваше да се залови сериозно за работа. Дори Катя беше повикана да изрязва с чаша тесто на кръгове. Тя се залови за работата много енергично, почервеня, цяла се изпоцапа с брашно — и по носа, и по косите, но скоро й дотегна и тя реши да нарязва тестото не с чаша, а с една стара мастилница, за да се получат не кръгове, а звезди.

— Бабо, така е по-красиво — каза тя умолително на Нина Капитоновна. След това смачка звездите и заяви, че ще пече своя баница отделно. С една дума, от нея имаше малка полза.

Шестима гости! Кои ли са те? Гледах от кухнята и броях.

Първи дойде завеждащият учебната част Ружичек, по прякор Благородният Фадей. Не знам откъде се беше взел тоя прякор: на всички беше добре известно колко благороден е той! Подир него се яви дебелият, плешив, с дълга смешна глава учител Лихо. След него още някой, все учители. Подир това дойде немкинята, едновременно и французойка — преподаваше и немски, и френски. Дойде нашата Серафима с часовничето на гърди и последен ненадейно се домъкна осмокласникът Возчиков. Тоя Возчиков беше типичен „лядовец“. Той се обличаше спретнато, дори носеше колан с тока, на който беше написано МРУЛ, т.е. „Московско реално училище на Лядова“, и беше представител на горните класове в училищния съвет.

Изобщо тук беше почти целият училищен съвет. Това беше доста странно — да поканиш на обед почти целия училищен съвет.

Седях в кухнята и слушах какво приказват. Вратите бяха отворени. Отначало Лихо каза нещо за „хранителните продукти“, че сега ще има нови пари. Днес четвърт масло струва четиринадесет милиона, а утре ще бъде двадесет копейки, както преди войната. Днес на дворника плащат десет милиона, а утре — десет копейки и „той ще се кланя и ще благодари“.

— А пък аз, глупачката, току-що продадох една покривка за маса за двеста и тридесет милиона — каза с въздишка Серафима Петровна.

След това заговориха за Корабльов. Виж ти каква била работата! Оказа се, че той се подмазвал на съветската власт. Върши всичко възможно, „за да си създаде кариера“. Мустаците си боядисвал. Това крайно вредно хрумване с театъра измислил, за да „си завоюва популярност“. Бил женен и докарал жена си до гроба. А пък на заседанията проливал „крокодилски сълзи“.

Не знаех какво е това „крокодилски сълзи“, но при тя думи пред очите ми се мярна Корабльов такъв, какъвто излизаше от стаята на Мария Василиевна — бледен, с увиснали, сякаш залепени мустаци, и веднага разбрах, че всичко това е лъжа. И за театъра, и за жената, и за „крокодилските сълзи“ — каквото и да значеше то. Те са негови врагове, същите врагове, за които говореше той днес на Мария Василиевна: „Уморен съм от тия хора. Пречат ми да работя.“

До „крокодилските сълзи“ — това все още беше разговорът. Но ето че се чу гласът на Николай Антонич и аз разбрах, че това не е разговор, а заговор. Те искаха да изгонят Корабльов от училището.

Николай Антонич почна издалеч:

— В числото на външните възпитателни фактори педагогиката е предвиждала винаги и изкуството…

След това той мина към Корабльов и преди всичко „отдаде заслуженото на неговите дарби“. Излезе, че ние няма какво да се интересуваме от „причините за гибелта на неговата покойна жена“. Нас ни интересува само „мярката и степента на неговото въздействие върху децата“. Нас ни вълнува вредната насока, по която Иван Павлович тласка училището, и само затуй ние трябва да постъпим тъй, както ни подсказва педагогическият дълг — „дългът на лоялни съветски граждани“.

Нина Капитоновна затрака с празните чинии и аз не дочух какво именно педагогическият дълг подсказва на Николай Антонич. Но когато Нина Капитоновна започна да поднася в трапезарията второто ядене, разбрах от общия разговор какво искат да направят.

Първо, на най-близкото заседание на училищния съвет ще бъде предложено на Корабльов „да се ограничи с преподаването на география в рамките на програмата“. Второ, дейността му ще бъде оценена като „вулгаризация на идеята за трудовото възпитание“. Трето, училищният театър ще бъде затворен. Четвърто и пето, още нещо. Корабльов, разбира се, ще се обиди и ще напусне училището. Както се изрази „Благородният Фадей“ — „добър му път“.

Да, това беше подъл план и се чудех, че Нина Капитоновна не се меси, а търпи. Но скоро разбрах каква била работата. Приблизително от второто ядене насам тя беше почнала да съжалява, дето Мария Василиевна беше отказала на Корабльов. За нищо друго тя вече не мислеше, нищо не чуваше. Тя си бърбореше нещо, свиваше рамене и веднъж дори каза високо:

— Така, значи! Какво е днес майката?

Навярно тя се обиждаше, дето Мария Василиевна не се беше посъветвала с нея, преди да откаже на Корабльов.

Гостите си отидоха, а аз все още не можех да реша какво да правя.

Беше дяволски несполучливо, дето именно тоя ден Корабльов дойде със своето предложение. По-добре да си беше седял вкъщи. Тогава бих могъл да разкажа на Мария Василиевна всичко, което бях чул. А сега е неудобно, дори е невъзможно — тя не излезе да обядва, беше се заключила и никого не пускаше. Катя се беше заловила за уроците. Нина Капитоновна изведнъж заяви, че едва се държи на краката си — спяло й се, тутакси легна и заспа. Аз въздъхнах, сбогувах се и си тръгнах към къщи.