Единадесета глава
Заминавам за Енск
Да убия Ромашка! Нито за миг не се съмнявах, че той е сторил това. Че кой друг! Той беше във фоайето и видя, когато целунах Катя.
Когато гледах с омраза леглото му и нощната му масичка, аз го чаках половин час в спалнята. След това написах бележка, в която му исках обяснение и заплашвах, че в противен случай ще го нарека пред цялото училище подлец. После скъсах бележката и отидох при Валка в Зоологическата градина.
Разбира се, той беше при гризачите си! В мръсен халат, с молив зад ухото, с голям бележник под мишница, той стоеше до клетката и хранеше от ръка прилепите. Хранеше ги с червеи и си подсвиркваше доволен.
Викнах го. Обърна се в недоумение, махна ми сърдито с ръка и каза:
— Почакай!
— Валя! За минута!
— Почакай, ще ме сбъркаш. Осем, девет, десет…
Той броеше червеите.
— Ама че лакомия! Седемнадесет, осемнадесет, двадесет…
— Валка! — замолих му се аз.
— Ще те изгоня! — каза бързо Валка.
Погледнах с омраза прилепите. Те висяха надолу с главата, широкоухи, с някак си странни, почти човешки муцуни. Мръсни гадини! Но нямаше какво да се прави. Трябваше да чакам, докато те се наядат.
Най-сетне! Но като търкаше носа си с мръсните си пръсти, Валка записва още половин час нещо в бележника. Свърши се най-сетне и тая мъка!
— Върви по дяволите! — му казах. — Душата ми извади с твоите зверове. Имаш ли пари?
— Двадесет и седем рубли — отговори с гордост Валка.
— Дай всичките.
Това беше жестоко: знаех, че Валка пести зарад някакви змии. Но какво да се прави? Имах само седемнадесет рубли, а билетът струваше точно два пъти по толкоз.
Валка попремига, след това сериозно ме погледна и извади парите.
— Заминавам.
— Закъде?
— За Енск.
— За какво?
— Като се върна, ще ти разкажа. А сега ето какво: Ромашка е подлец. Ти другаруваш с него, защото не знаеш какъв подлец е. А пък ако знаеш, тогава и сам ти си подлец. Това е то. Довиждане.
Бях прекрачил с единия крак прага, когато Валя ме повика — и с такъв странен глас, че веднага се върнах.
— Саня — промълви той, — аз не другарувам с него. Изобщо…
Той млъкна и отново почна да търка носа си.
— Аз съм виновен — заяви той решително. — Трябваше да те предупредя. Помниш ли историята с Корабльов?
— Само това оставаше да не я помня!
— Е добре! Той е.
— Какво той?
— Той отишъл при Николай Антонич и му разказал всичко.
— Лъжеш!
Мигновено си спомних, че когато вечерта се върнах от Татаринови, разказах на Валка за заговора против Корабльов.
— Чакай, но нали аз с тебе приказвах?
— Да, но Ромашка подслушвал.
— Защо си мълчал досега?
Валка наведе глава.
— Дадох му честна дума — избърбори той. — Освен това заплашваше ме, че ще ме гледа нощем. Разбираш ли, аз не мога да понасям, когато някой ме гледа нощем. Сега аз виждам, че това са дивотии. Веднъж се събудих — и виждам: той ме гледа. От това се почна.
— Ти си просто глупак, това е.
— Той си записва на книжка, а след това донася на Николай Антонич — продължи печално Валка. — Той ме просто терзае. Наковлади, а след това ми разказва. Аз си запушвам ушите, а той разказва.
Преди три години в училището се приказваше, че Ромашка спи с отворени очи. Това беше вярно. Сам видях веднъж как той спеше, а между клепачите се виждаше ясно ивица от очната ябълка — някак си мътна, страшна… Това беше неприятно — хем спи, хем не спи! Ромашка казваше, че никога не спял. Разбира се, лъжеше — просто клепачите му бяха къси. Но имаше деца, които му вярваха. Уважаваха го, задето „не спи“, и малко се бояха от него. Навярно оттук беше произлязъл и страхът на Валка: цели пет години той беше спал до Ромашка, на съседно легло.
Всичко това ми мина смътно през ума. „Дръвник — помислих си аз. — Добър природоизпитател.“
— Ех ти, дрипа! — казах аз. — Нямам време да разговарям сега, но, според мене, ти трябваше да съобщиш за тия книжки на групата. Да си кажа правото, не мислех, че така те е яхнал. Колко „честни“ думи си му дал?
— Не знам — промълви Валка.
— Да направим сметка.
Той ме погледна печално…
От Зоологическата градина отидох на гарата за билет, а оттам — в училището. Имах хубава пергелна кутия и реших да я взема със себе си — за всеки случай, да я продам, ако остана съвсем без пари.
И ето към всичките ми глупости се прибави още една — за нея си платих с лихвите!
Когато влязох в спалнята, имаше десетина души, между които Таня Величко, едно момиче от нашия клас.
Всички бяха заети — едни четяха, други разговаряха.
Шура Кочньов представляваше новия математик: вдигнал ръце, той се спускаше към въображаемата дъска и бавно, с достойнство сядаше. Наоколо се смееха шумно. С една дума, никой не обръщаше внимание на Ромашка, който стоеше на колене до моето легло и тършуваше в моето сандъче.
Тая нова подлост ме порази. Кръвта ми нахлу в главата, но аз се приближих до него със спокойни стъпки и го попитах със спокоен глас:
— Какво търсиш, Ромашка?
Той ме погледна изплашено и колкото и да бях развълнуван, обаче забелязах, че в тия минути той извънредно много приличаше на кукумявка: странно бледен, с червени големи уши.
— Катини писма ли? — продължих. — Искаш да ги предадеш на Николай Антонич? Ето ги. Дръж!
И го ритнах с все сила в лицето.
Всичко това беше казано с тих глас и затова никой не очакваше, че ще го ударя. Чини ми се, ритнах го още два или три пъти. Щях да го убия, ако не беше Таня Величко. Докато момчетата стояха със зяпнали уста, тя се хвърли смело между нас, сграбчи ме и ме блъсна с такава сила, че неволно седнах на леглото.
— Да не си полудял!
През някаква мъгла видях лицето й и разбрах, че тя ме гледа с отвращение. Опомних се.
— Момчета, всичко ще ви обясня — казах аз неуверено.
Но те мълчаха. Ромашка лежеше на пода с отметната глава и също мълчеше. На бузата му се виждаше синьо петно. Аз взех сандъчето си и излязох…
С тежко чувство се скитах три часа по гарата. С неприятно отвратително чувство четох вестник, изучавах разписанието, пих чай в третокласния бюфет. Ядеше ми се, но чаят ми се стори безвкусен, сандвичите ми пресядаха, в устата ми имаше такъв вкус, като че ли се бях наял с червеи, като прилепите на Валка, чувствувах се някак си изцапан след тая сцена. Ех, не трябваше да се връщам в училището. Пергелната кутия! За какъв дявол ми е потрябвала! Нима не можех да поискам от леля Даша пари за връщане?
