Вениамин Каверин
Двамата капитани (76) (Роман в два тома)

Трета глава
Без название

Тоя ден ми беше определена среща с един от журналистите на „Правда“: исках да му разкажа за намереното от мен. Два пъти той сменява часовете — все беше зает; най-сетне ми позвъни и аз отидох в редакцията.

Беше висок, внимателен чичо с очила, малко кривоглед, така че през всичкото време ти се струва, че гледа настрана и си мисли за нещо свое. „Аз съм един вид специалист по летците“ — препоръча се той. Изглежда, че искрено се заинтересува от разказа ми, във всеки случай още от втората дума започна да си записва нещо в бележника. Той ме накара да нарисувам моя начин на укрепване на самолета през време на снежната буря и каза, че трябвало да изпратя статия по това в списанието „Гражданска авиация“. Веднага позвъни в редакцията на списанието и се споразумя кому и кога да предам материала. Той много добре разбра — тъй ми се стори — значението на експедицията на „Св. Мария“ и каза, че сега, когато у всички съществува такъв огромен интерес към Арктика, това е навременна и потребна тема.

— Но по това имаше вече статия — каза той. — Доколкото си спомням, в „Съветска Арктика“.

— В „Съветска Арктика“ ли?

— Да, струва ми се, миналата година.

Това беше ново за мене! Статия за експедицията на капитан Татаринов в „Съветска Арктика“ миналата година?

— Не съм чел тая статия — казах аз. — Във всеки случай авторът й не знае онова, което знам аз. Аз прочетох дневниците на щурмана — единствения член от експедицията, който е стигнал до Голямата земя.

В тая минута разбрах, че пред мен седи истински журналист. Очите му изведнъж блеснаха, той почна бързо да записва и дори счупи молива си. Очевидно това беше нещо като сензация. Той така и каза:

— Ами че това е сензация!

След това заключи кабинета си и ме заведе при „началството“, като ми обясни в коридора.

При „началството“ аз повторих накъсо разказа си и ние се условихме:

а) че утре ще донеса дневниците в редакцията;

б) че „Правда“ ще изпрати един от сътрудниците си на моя реферат;

в) че ще напиша статия за намереното от мене, пък след това ще видим где ще я напечатаме.

Трябваше да поговоря в „Правда“ и за издирването на експедицията, но, кой знае защо, реших, че това е отделен въпрос, който не се отнася до печата. Жалко, защото журналистите биха ми дали съвет към кого да се обърна в Главното управление на Северния морски път, а може би дори щяха да позвънят по телефона.

В приемната чаках цели два часа за честта да видя едного от секретарите на Главното управление. Най-сетне дочаках. Заведоха ме в кабинета — и тук чакане още половин час. Секретарят нямаше време. В кабинета всяка минута влизаха моряци, летци, радисти, инженери, дърводелци, агрономи, художници — и през всичкото време той трябваше да си дава вид, че прекрасно разбира и от авиация, и от агрономи, и от живопис, и от радио. Най-сетне се обърна към мене.

— Исторически е интересно — каза той, когато аз криво-ляво завърших разказа си. — Но ние сега имаме други задачи, по-съвременни.

Възразих, че прекрасно разбирам, че задачата на Главното управление на Северния морски път съвсем не се състои в издирване на изчезнали експедиции. Но ако тая година се изпраща към Северна земя една далечна експедиция, напълно е възможно да й се даде покрай другото една малка задача — да изследва района, гдето е загинал капитан Татаринов.

— Татаринов, Татаринов — каза секретарят, като се мъчеше да си спомни нещо. — Той писал ли е по това?

Възразих, че той не е могъл да пише по това, защото експедицията е потеглила от Петербург преди около двадесет години и последното получено известие е било от 1914 година.

— Добре, но тогава какъв Татаринов е писал по това?

— Татаринов е капитанът — обясних аз търпеливо. — Той тръгнал през есента на 1912 година на шхуната „Света Мария“ с цел да мине по Северния морски път, т.е. по същия тоя Главен северен морски път, в управлението на който се намираме сега. Експедицията излязла неуспешна, но пътем капитан Татаринов направил големи географски открития. Има всичките основания да се твърди, че Северна земя например е била открита от него, а не от Вилкицки.

— Е да, съвършено вярно — каза секретарят. — За тая експедиция имаше статия и аз съм я чел.

— Чия статия?

— Според мене, пак на Татаринов. Експедицията на Татаринов, статия на Татаринов. Е, та какво предлагате вие?

Повторих предложението си.

— Добре, напишете докладна записка — каза секретарят с такъв тон, сякаш съжаляваше, че ще трябва да пиша тая докладна записка, а след това тя, ще остане да лежи в чекмеджето му…

Аз си излязох.

Това не можеше да бъде съвпадение! В книжарницата на улица „Горки“ прегледах всички броеве на „Съветска Арктика“ от миналата година. Статията беше озаглавена: „За една забравена полярна експедиция“ — названието на моя доклад! — и беше подписана: Н. Татаринов. Беше я написал Николай Антонич!

Това беше голяма статия, написана в дух на спомени, но в същото време с научен оттенък. Тя започваше с разказ — как през лятото 1912 година в Петербург до Николаевския мост стояла шхуната „Св. Мария“. „Още прясна беше бялата боя по стените и таваните й, като огледало блестеше полираното червено дърво на мебелите й и килими украсяваха подовете на каютите й. Складовете и трюмът бяха препълнени с всевъзможни запаси. Какво ли нямаше там! Лешници, бонбони, шоколади, различни консервирани компоти, ананаси, сандъци сладка, бисквити, сладкиши, курабии и много други работи — до най-същественото, включително консервирано месо и цели купища чували с брашно и булгур.“

Досмеша ме, като прочетох как Николай Антонич започваше най-напред с продоволствието — за мене това беше една нова улика. Но по-нататък той пишеше по-умно. Като изтъкваше, че експедицията била организирана с обществени средства, той скромно загатваше, че именно нему най-напред хрумнала мисълта да „се мине по стъпките на Норденшилд“. С огорчение изтъкваше пречките, които му правели реакционните вестници и морското министерство. Цитираше резолюцията на морския министър върху доклада, че „Св. Мария“ е изчезнала безследно: „Съжалявам, че не се е върнал капитан Татаринов. Аз бих го дал веднага под съд за небрежно отнасяне към държавното имущество.“

С още по-голямо огорчение той пишеше как архангелските предприемачи измамили братовчед му, като му тикнали лоши, необучени кучета, едва ли не продадени от уличните момчета „по два галагана чифта“, и как изобщо се разстроила организацията на цялата работа веднага щом като Николай Антонич бил принуден поради болест да се отстрани от нея. Той не споменаваше имената на предприемачите — има си хас! Само един от тях беше обозначен с буква В. Николай Антонич обвиняваше В., че последният бил спечелил много пари от доставката на месо, което трябвало да бъде изхвърлено в морето още преди достигането на Югорски Шар.

Тая част на статията беше написана с познаване на работата. Николай Антонич дори цитираше Амундсен: „Успехът на всяка експедиция зависи напълно от това как тя е снабдена и екипирана“ — и бляскаво доказваше истинността на тая мисъл с експедицията на своя „покоен братовчед“. Той цитираше откъси от писмата на „покойния си братовчед“, който се оплакваше горчиво от търгашите, които се възползували от това, че престоят в Архангелск бил съкратен и трябвало да се бърза с излизането в открито море.

За самото пътешествие Николай Антонич почти не пишеше. Той само споменаваше, че в Югорски Шар „Св. Мария“ срещнала няколко търговски параходи, които стояли на котва в очакване да се разпръснат ледовете, които запълнят южната част на Карско море. Според разказа на един от капитаните, „Св. Мария“ рано сутринта на 17 септември навлязла смело в Карско море и се скрила зад линията на хоризонта, зад непрекъснатата линия на ледовете. „Задачата, която си беше поставил И. Л. Татаринов — пишеше по-нататък Николай Антонич, — не беше изпълнена. Но пътем беше направено едно забележително откритие. Касае се за откриването на Северна земя, която капитан Татаринов нарекъл «Мариина земя»…“

Купих си тоя брой от „Съветска Арктика“ — толкоз повече че в статията се цитираха други статии от същия автор по същия въпрос — и се върнах в хотела.

Не може да се каже, че се върнах в добро настроение! Кой знае защо, струваше ми се, че щом като веднъж е напечатана тая лъжа и щом като е напечатана така отдавна — повече от година, — значи всичко е свършено! Късно е да се възразява и никой не ще седне сега да слуша моите възражения. Той ги беше изпреварил. Това беше лъжа, но лъжа, примесена с истина. Той пръв беше изтъкнал значението на експедицията на „Св. Мария“. Пръв беше изтъкнал, че Северна земя е била открита от капитан Татаринов половин година преди да я зърне за пръв път Вилкицки. Разбира се, той беше взел това от писмото на капитана, което аз бях предал на Катя. Той ме беше изпреварил във всичко.

Разхождах се из стаята и си подсвирквах.

Да си кажа правичката, искаше ми се да отида още веднага на гарата и да си купя билет Москва — Красноярск, а оттам на самолет, та в Заполярие. Но не отидох на гарата, напротив, седнах да пиша докладна записка. Писах я цял ден, а когато работиш през целия ден, разните невесели мисли идват и пак си отиват — няма какво да правят, помещението е заето!